MY POINT IS...

Усещане за затъване

2010-07-18T03:56:00.000-07:00

Започва най-якото, желанието да се събереш и да се самоизмъкнеш. Желанието за споделяне с другите и прочее е за пусита. Сам се мотивираш и оправяш. И в крайна сметка ставаш ултимативния брониран монах :-). Никой с нищо не може да те докосне, впечатли или уязви - ти нищо не чустваш...

Въпроси и Отговори

2010-06-29T01:41:00.001-07:00

В този пост има доста въпроси. Реших да дам моята версия на отговорите:

ЗАЩО доставчикът на пици пристига по-бързо от линейката на Бърза помощ?
- Заради финансиста на двата проекта: гладен човек в първия случай и здравната каса във втория.

ЗАЩО правят места за паркиране за инвалиди до ледената пързалка?
- За да дисциплинират прииждащите тълпи от кънкьори-идиоти.

ЗАЩО хората си поръчват двоен хамбургер, голяма порция пържени картофки и след това диетична кола?
- Захарта не им понася.

ЗАЩО кремвиршите за хотдог се продават в кутии по 10, а хлебчетата - в опаковки по 8?
- Ама че въпрос? А готвачът какво ще яде???

Освен това, запитвал(а) ли си се някога:
ЗАЩО жените не могат да си слагат очна спирала със затворена уста?
- Тук ме хвана натясно - напоследък само мъже съм виждал да си слагат очна спирала...

ЗАЩО думата >съкращение< е толкова дълга?
- Прав си - уволнение е с 1 буква по къса.

ЗАЩО трябва да кликнеш Start, за да затвориш Windows?
- Понякога си е бая проект това затваряне. А всеки проект си има начало, нали така?

ЗАЩО лимоновият сок съдържа изкуствени ароматизатори, а таблетките за миялната машина - натурален лимонов сок?
- Натуралният сок отмива изкуствените ароматизатори по-добре от стъклените чаши.

ЗАЩО не произвеждат храна за котки с вкус на мишки?
- Откъде знаеш, може да е точно с такъв вкус.

ЗАЩО на опаковките с храна за кучета пише: "Нов, по-добър вкус" - кой я е пробвал?
- Явно никой! Иначе щеше да се разбере, че е с вкус на мишки. Виж предния въпрос.

ЗАЩО стерилизират иглите, които ще бъдат използвани за евтаназия?
- Ти от кой век си, човече?! Отдавна минахме на еднократни.

Всеки e чувaл за неразрушимата черна кутия в самолета...
ЗАЩО не направят целия самолет от този материал?
- Няма да може да излети. Инженерството е куп гадни компромиси...

И ако летенето е толкова безопасно...
ЗАЩО залата за пристигащите на летището се нарича "терминал"?
- На кое летище това? На Враждебна се казва по друг начин.

Как са успели да сложат табелата "Забранено ходенето по тревата!" в средата на тревната площ?
- Не си видял дребния шрифт: "Освен в случаи на крайна необходимост като голяма и малка нужда, секс, пикник, меланхолия, пристъпи на романтизъм и начални уроци по нестинарство"

Когато човекът е открил, че кравата дава мляко, какво по-точно е търсел в този момент?
- Телето дето се роди снощи.

Ако някоя дума е написана погрешно в правописния речник, как ще разберем?
- По натрапчивото усещане за неправда и подозрението, че със съдбите ни си играят 300 подмолни масони, живеещи на малък остров срещу Ню Джърси, практикуващи Каббала и ядещи малки деца на брънч.

ЗАЩО тъпакът Ной не ги утрепа тия последни два комара?
- Сакън, недей! Сега щяхме да имаме летящи, кръвопиещи жирафи. В природата празно нема...

Във фабриките за чай, работниците имат ли пауза за кафе?
- Сега вече знаеш военния конфликт между Индия и Цейлон от какво се подхранва...

ЗАЩО овцете не се смаляват когато вали?
- Гъбата в банята ти смалява ли се, когато се напои с вода?

Ако си купя нов бумеранг, как да се отърва от стария?
- Отучваш се да го хвърляш правилно и след като се отървеш, пак се научаваш.

ЗАЩО заведенията и магазините, които са отворени 24 часа в денонощието, имат ключалки?
Защото преди това са били химическо чистене на половин работен ден, което не е било много успешно...

Засмя ли се поне веднъж като чете това?
Да

ЗАЩО? :)
за 200х1

TEDxBG talk

2010-02-10T09:39:00.000-08:00

На този ден 2006-та година

2009-12-08T04:07:00.000-08:00

2006-ТА ГОДИНА, 8-МИ ДЕКЕМВРИ, КЪМ 8 БЕЗ 15 ЧАСА, В НАС

Нормалното суетене преди излизане сутрин. Трябва да заведа Тина на градина. Симона се задава откъм детската стая със странна походка... Нещо беше изтекло отдолу. Спогледахме се и след 2 минути бяхме на улицата.

Метнахме Тина в детската и отпрашихме към вита. Беше малко екшън като по филмите: караш бързо, в насрещното, на червено - нямам много спомени как точно сме се добрали до клиниката.

Меткаме се в родилното отделение, връзват Симона за някакви уреди, които отмерват честоти: бум, бум, бум, пак като във филм.

Доктор Райчева, която ще изражда още е в някакви таксита, задръствания.

А, то бебето няма да ни чака, започваме! - казва дежурната лекарка във вита.

- Напъвай! Сега!

Тик, тик, токчетата на д-р Райчева по стълбите. Метна се в манипулационната зала едва ли не в "цивилни дрехи".

След 25 дълги, за кибиците, минути Ани се появи на бял свят :-)

Честит Рожден Ден, Ани!

questions whitout answers

2009-10-14T23:48:00.000-07:00

For whom the bell tolls?

For whom she is getting dressed?

The Ghost in My Shell

2009-08-28T14:22:00.000-07:00

I am starting to get worried…

The surreal reality in my head gets the upper hand over the real reality that my body sensors taste since I've cried for first time on earth.

The other reality is made out of both: hope and fear... I connect to it trough my brain in my shell.

Hope for the things I want to see in the real life, but agonizingly fail to happen.

And fear of the bad things that might happen, which I desperately try to prevent.

I was a small kid when I first realized that I can block evil by just thinking of it. It worked for so many years. But to picture all possible bad, evil and ugly situations that could eventually happen around me and the people I love, I had to let the fear rule my mind. It opened the ugly side of life, so I received hints of all possible pain that may arise. I thought of it, and the moment it was gone. That’s the simple technology behind the trick. I was so happy as it worked 110% for me and for those close to me. Also, in the very few times when I was distracted (I was happy or in love) and failed to block it, it happened. This inexorably confirmed it.

This is how my mother died…

I'm kiddin. You cannot stop people from dying. I will not be seduced to the dark side by trying to prevent the life to go its divine way. But it worked pretty much for everything else in between birth and death.

Ok, I know. As "those arguable bad things" never happened, many skeptics among you would argue, that they wouldn’t have happened anyway J. But this is a lost dispute, as neither side can be rational. But what I know quite well, are the dreams that flashed through my mind in the hundreds of nights of my life.

But this, kinda gift, took its tall.

The fear slightly took over my mind and started to rule myself. Pretty much everything that’s inside my shell obeyed this demonic power. I could prevent bad things to happen by blocking them with a single thought in one another metaphysic reality, where they are projected first before they materialize in this dimension.

But I drowned in a toxic fear more and more in this very reality.

I had to do something…

It was clear that I couldn’t abandon my duty to care for the ones around me. Understand, to fear for them.

After years of seeking, trials and errors, hard and long adaptation, I embraced hope as a weapon that was supposed to change things for good. It was hard. It turned out that to fear is far easier then to hope. By that I mean, to be able to hope, despite the mountains of despair surrounding us. And not losing hope even when you think its dangerous for you and for those you love.

As you know, everything that we do, think and feel is changing us genetically. In my shell the old fear fashion still exists, contained by the new hope trend.

And it feels like a war. A war between angels (hope) and demons (fear).

As in the Night and Day Guard, there cannot be a winner. It’s a never-ending struggle between two powers that build our metaphysic reality.

But it's so surreal for my senses…

I really cannot draw a line between that and this reality anymore…

Is insensitivity, passivity and impartiality the way out for me?

My personal Twitter

2009-07-23T23:56:00.000-07:00

Twitter е един симпатичен уебсървис, който нон стоп те пита: What are you doing? И ти отговаряш, когато ти скимне.

Съвсем наскоро установих, че в къщи си имам един личен и супер тотален Twitter - малката ми дъщеря Ани. Тя, за разлика от уебсървиса задава въпроса What are you doing? на български, не приема мълчанието за отговор, а също така не се ограничава само до "Какво правиш?" ами задава и други (всякакви, хиляди) въпроси:

Акво прави тоси? - лекува хората
Ащо? - защото са болни
А таси кой е? - тази му е колега
Как се касва? - доктор Къди
Ащо? - защото майка и и баща и такова име са и дали, когато...
А тоси кой? - Личният Twitter неумолимо задава следващия въпрос, след като ти евентуално се отплеснеш с отговора на предишния, чрез което се гарантира краткия формат на отговорите до 149 знака.
Теси акво правят? - целуват се
Ащо? - защото се обичат
Ащо? (поемам си дъх) защото така се получава (този отговор е само бавене на топката докато измисля по-добър)
А се восим ли на оторчето? (тези резки смени на темата са понякога приятни, защото те избавят от необходимостта ти да си отговориш на въпроса "защо хората се обичат", за да можеш все пак да отговориш нещо и на детето си) Да, ще се возим.
Кога? - утре.
Кога ут'е? - утре надвечер
Адйече'р?! - да, тогава
Ащо? - защото е хладно.
Ащо? Защото слънцето се е скрило.
И тана тънно? - да, и стана тъмно.
Ани нейе страх тънно? - Ани е герой, айде да си лягаш...

Ta така, моят персонален, гениален и тотален Twitter.

Ренегат или Антихрист?

2009-07-09T01:34:00.000-07:00

Гласувах за ГЕРБ, но в бъндъл получавам и бате Бойко. Човек ще ме запита: абе кого другиго, ако не бБ си имал предвид, когато си гласувал за ГЕРБ? Отговорът е: отговорен за моите действия онзи ден беше една част от моя мозък, която с годините разви концепцията за възмездие /справедливост и непрекъснато търси реализатор на тези въжделение по определени поводи. Понякога, тази част от моя мозък не търси съдействие от друга част на мозъка, упълномощена да менажира отдел "Логика", когато трябва да формира мое поведение - привидно правя ирационални неща, но само привидно...

От няколко години аз се чудя: Ренегат или Антихрист е бБ?

И мисля, че съм на път да разбера. Знаете, активният човек се стреми винаги към лимитите си. Цинично казано - към ниво на собствената си некомпетентност. (В случая с бБ - към премиерския пост) Толкова силно иска да върви напред, че в един момент познатия пейзаж около него изчезва и той нагазва в едни трънаци, едни тресавища - място, което никога не е виждал преди в живота си.

Но, според мен, точно в този момент, за кратък период от време, човек е същински. Поради безпомощността си той е, какъвто е наистина. Или ще започне да разчиства тръните или да хленчи и да обвинява другите.

И сега дойде време да се разбере - бБ ренегат ли е, тоест човек обърнал се срещу собствената си класа - късния соц естаблишмънт, който живее под знака на "Срамния хляб" (комплекса и ограниченията от получените даром блага и привилегии) или е Антихрист - зло, което те спечелва с изричане на глас на твоите мисли, за да пороби душата ти завинаги...

Clash of civilizations

2009-06-26T08:31:00.001-07:00

Ахмед Доган и българската импотентност

2009-06-26T02:21:00.000-07:00

Ахмед Доган е не само единственият солиден политик, но и единствения мъж сред тази шайка пусита с пишки в българския политически естаблишмънт. Бързам, сакън някой trigger happy френд да не ме зачеркне, да кажа, че никога не съм гласувал за него и не мисля да гласувам, защото ако в бг реалността има ситски лорд, то той е Дарт До'ан.

Но поредната тирада срещу него показва, че за жалост още няма джедай, който да му се опре. Поводът е известен. Дарт До'ан обяснява на стотина отрудени хора как работи реалната политика в бг. И ако те искат да не серат в дупки (септични ями), примерно, и през останалата част от 21-ви век, ами да имат централна канализация, то нещата ще се случат по този начин...

2005-та Доган разказа за обръчите и тогава се забеляза подобна реакция. За мен ситуацията е следната: останалите български политици са слаба, суетна, безидейна и мързелива каша. Те просто не знаят как да предизвикат упадъка на Доган. Те чакат той да "сгафи" нещо (тоест да си падне на собствения меч) и избухват в словесни тиради подобно на кучета, които се натискат, когато си с лице към тях и се пеняват лаейки след като ти видят гърба, ерго като си в уязвима позиция.

Но това е реактивност, хора. Когато все следваш събитията, а не ги предизвикваш, ти си обречен да си багаж. И сега, седят те останалите бг политикани и си натискат парцалите, а в главите им мрак и само една едничка завист; ей тоя Доган, майка му шейба, баси колко кинти има и тн. Тези педали всъщност му завиждат, което автоматично означава, че те искат да са като него - да имат властта да преразпределят чуждия ресурс (парите са на данъкоплатците от германия, франция и холандия основно) с неговите мащаби. Никой не иска всъщност справедливост. Никой не иска благосъстояние за хората. Те искат едно единствено нещо... да са на мястото на Доган. Но Дарт До'ан това сам си го направи. И сигурно му е струвало много. По принцип сметката всеки си я плаща :-). Но аз за себе си, за пореден път се убедих, все още не се е родил този джедай, who will bring balance to the force...

По принцип аз, като един отявлен почитател на конспиративните теории, да знам, че щом на един му знам името, то той 100% е марионетка. Но преди време от един приятел чух, как един негов приятел от негова страна, случайно попаднал на събиране на кукловодите на Доган - едни чичовци от ДС за тези, които не се досещат. Та там обсъждали дали да го разкарат или не - него, Доган. Срещата протекла по горе-долу следния начин. Нали се сещате, че този разказ може и нищо с реалността да няма - все пак е пре-пре-разказ за среща на екс ченгета :-). (BTW, как се попада случайно на среща на екс-ченгета?! Странни приятелства поддържа моя приятел...)

екс ДС 1 (разпалено): Ей, на тоя татарин много му порасна работата --
утвърдително шумене и сумтене сред останалите ексес
екс ДС 2: Дали да не го -- да не му -- сещате се --
умислена тишина, дълги физиономии. на един даже пейсмейкъра му се чува.
екс ДС 3 (става прав): Не, определено е време да го --
екс ДС 4 (видимо по-стар): И какво ще стане като го --. Доги него го държим. Ако се случи вече да го нема, кой ще дойде?
споглеждане сред групата.
екс ДС 4 (с жест на освободител) Касим Дал. А Касим Дал е единствения неколега в ДПС. И ще извади етническата карта --
и така решават на Дарт До'ан да му удължат мандата с още неизвестно време.

Та това е драмата. От една страна имаш бездарни, реактивни, безидейни политици, а от друга кукловоди, които живеят със страх от сътвореното от тях уродливо минало...

Спомних си една Барлинска самотност...

2009-06-05T13:55:00.000-07:00

Тази песен отключи един много скъп спомен отпреди 17 години.

Бях студент в Лайпцих и реших през лятото да работя в Берлин. Плащаха по-добре. Обикновенно отсядах при Адаша на чекпоинт Чарли, в българското посолство. Бащата на Адаша беше консул в Германия.

Адаша беше луд, така и не разбрах дали + или - луд. Затова и беше така самотен. Всички го отбягваха. Той ме харесваше. По онова време бях твърде двуличен и често създавах силно убеждение у хората, че ги харесвам, макар в действителност да не ми пукаше за тях. Някой ден ще плащам за тези прегрешения, ако вече не съм започнал. Но предпочитам, аз да плащам, а не децата ми, защото Господ прилага един доста мръснишки трик - за нашите грехове, наказва децата ни. Знае как ще ни заболи повече...

Та Адаша, беше получил един от своите мозъчни спазми и по време на телефонен разговор с украинската си приятелка беше решил, ама ей така както е в телефонната кабина, че тя нещо го барбаляка, беше изревнувал юнашки и беше отпрашил с влака към Лвив, за да и "...направя главата мека, адаш!", докладва той по-късно.

Слизам аз от колата на Дъртито, който ме метна от Лайпцих до Берлин. Имам ясен план - един приятен микс от уговорки и очаквания - как ще разчитам да нощувам при Адаша, как ще обиколим кръчмите за пореден път, ще си изкараме приятно, а на другия ден ще отида до фабриката дето имах назначение от университета за работа и нещата ще се наредят.

- Ами той е в Украйна. Така каза майката на Адаша, жената на консула ни в Германия. Аз преглътнах все едно имах стъклена вата в гърлото, метнах прощален поглед към декарите държавен апартамент зад гърба и, и си отстъпих назад, по стълбите надолу, през входната врата, та чак до улицата.

Там, в нощен Берлин, в близост до бившата Берлинска стена, на легендарния чекпоинт Чарли за първи път в моя живот ми стана някак си...самотно. Не много, но все пак самотно. Помотах се без ясна идея как ще пракарам нощта.

Прекарах я на една пейка. Като един дисциплиниран "стопаджия" си носих хавлията, с която се покрих, за да не ми е студено. Даже успях да я подгъна по такъв начин, че хем съм покрит, хем ми е подгъната под главата и ми служи за възглавница - перпетуум мобиле. Портмонето си го сложих в гащите, за да не ми го откраднат, а ръката си увих 3 пъти около дръжката на раницата. когато човек спи на улицата може всичко да му се случи...

Към 5 ме събуди едно куче, което се опитваше да ме близне по лицето. Скочих, протегнах се, мислейки си като един прилежен хипохондрик дали не съм се заразил с тения и се втурнах към метрото. Чакаше ме дълъг път.

От спирката на Александерплатц взех Ес-бана посока запад. За първи път пътувах 1 час и около мен все град. Берлин беше първото ми голямо ърбан изживяване. Един цял час от ЦЕНТЪРА до някой от по-крайните квартали. Но това не е всичко. След това взех автобус за още 40 минути докато стигна предградието Ораниенбург. Там беше заветната фирма, за която имах направление, един вид предварителна уговорка да се явя за сезонна работа.

Намерих фирмата. За стъклопакети една такава. Показах бележката и сърцето ми се сви. По начина, по който чичкото ме изгледа, разбрах, че всичко е било напразно. Понякога като не върви - истински не върви. Лоша конюнктура. Променена ситуация, вече нямали нужда от помощник. С натежали крака се качих на автобуса и се върнах до началната спирка на метрото. Беше ми тъпо, но в мен винаги е имало едно чувство - една убеденост - отчаянието никога не го е имало за повече от 5 минути.

Попсувах си наум, за да ми олекне и се метнах към центъра на Берлин. Там намерих Manpower - посредник между капиталисти и хора, които разполагат само с ей тия две ръце. За нула време ми уредиха работа. В друга фирма за стъклопакети. Казах, че имам опит. хаха. Чичото дето ме отряза зверски няколко часа преди това, незнайно защо, ми показа цялото производство. Сигурно, за да полира гузната си съвест. Но той ми свърши неоценима услуга, защото преди да ме наемат ме питаха гаднички въпроси, и аз направо ги разбих. Абе ученото си е учено, беше коментара от капиталистическия лагер.

Но имаше един проблем, първата плата щях да получа след 1 седмица. А бях останал само с 20 марки. Нито имах къде да нощувам, нито имах пари.

Седя аз на тротоара срещу разкошно осветената сграда на Пантеон Музеум. Срещу мен е почти ирационалната красота сътворена от човешка ръка. Аз съм много малък на фона на този огромен бароков комплекс. И отново се появи тази самотност. Беше ми наистина трудно да си я обясня... Моето начинание беше наистина супер банално: от един град отивам в друг град за да работя, да спечеля някоя и друга пара и да се прибера. За какво бяха тези тръшкания и терзания. Затова, че няма къде да спя??? баси и скучния тип, дето ще се депресира от тази подробност.

Извадих тетрадката си и започнах да си пиша...впечатленията от деня. И тогава осъзнах причината за самотността си. Нито един човек в този 3 милионен град не му пукаше за мен. По всяка вероятност и в цялата 90 милионна държава дереджето беше подобно. Лудият Адаш беше единственият ми приятел и той се беше изнесъл към Украйна да търси сметка на приятелката си...

Това е драмата на чужденеца. Няма нито едно сърчице и мозък, в които да живееш... И не само това, но го и чустваш. Няма енергия за теб. Ти си сам и самотен...

По едно време се осъзнах, че съм гладен и отидох в една гръцка таверна наблизо. Само след 2 месеца на съседната маса си седяли няколко кюрдски активисти на ПКК, когато в заведението влизат турски асасини и ги избиват като кучета.

Сервираха ми разкошна гирос порция, най-страхотно изглеждащото ястие в моя живот до този момент, което не докоснах изобщо. Чоплих, чоплих и оставих...

Не знам как съм стигнал до тамошния студентски град. Сякаш мозъкът ми беше включил на някакъв сейф режим и ме беше отвел на единственото място, където имаше шанс да съм, поне отмалко, сред свои - при студентските общежития.

Като в транс се огледах и избрах в кой вход да вляза.

Качих се на 4-ия етаж, не ме питайте защо там - имам си тайни причини. Позвъних на една врата, никой не отвори, позвъних на друга - пак никой.

Седнах на стълбите и се заоглеждах къде да разпъна хавлията. това чувство - Берлинската самотност - ме споходи наново. В този момент някой ме докосна по рамото, вдигнах глава и видях най-прекрасните унгарски очи...

Лятото се оказа едно от най-вълнуващите в моя живот дотогава. работих много, пари не спестих, защото всяка вечер с Едит ги харчехме къде ли не и за какво ли не :-)

Но тази Берлинска самотност, тя беше причината за всичко...

Аз не ставам и трябва да се доверя на компетентен лидер...

2009-06-05T03:22:00.000-07:00

Получих мейл от Twitter. От потребител (дръжте се здраво) da upravlqvash? (Stavash_li) Един вид с име и фамилия се е зачленил човека. Един вид е започнал да ме следва. Тези са ми ясни, но аз съм позитивен и добронамерен човек, кликам. Виждам, потребителя с тъпото име следва 500+ а него никой не го следва. Аха, нещо по изборите ще да е, викам си. Вирални кампанийки, лошо няма.

Отивам по линка до сайт и виждам предложение за игра. Щом е за игра - на линия съм. Кликам пак и отивам на сайт с една единствена флаш игра. Вече съм сигурен, че е предизборна кампания, но не знам коя е партията зад нелепото име. Вече съм като Ван Хелсинк, който се е амбицирал да открие първоизтозника на злото (в случая притежателя на тъпия юзърнейм).

Изигравам и трите рунда на играта. В първия асфалтирам дупки с един валяк, във втория се боря с лабиринти, за да усвоя средства от еврофиндовете (!!! заеби), а в третия събирам боклуци с една боклуджийска кола. Значи, преодолях всичките тези баналности с цел да стигна до архипритежателя на гротескното Twitter-име. Не само че стигнах до основния причинител, ами за награда и ме изкараха негодник :-)

И тук като започна един смях...

Абе, ейш! Аз да не съм червена бабичка, че да ме хипнотизирате с тези мантри за "компетентните червени лидери"?!

После се замислих (винаги така правя) Какви са тези лидери, които си мислят че силата им не извира от хората, които предвождат???

Ама аз съм го написал още преди време...

Лелел как мразя да се самоцитирам :-)

Висша степен гей

2009-06-03T06:23:00.000-07:00

Мъж спи с жена, защото си мисли, че е лесбийка...

its a weird world, really...

снимка: www.badblog.nl

Един коментар, който никога няма да бъде одобрен...

2009-05-30T07:22:00.000-07:00

Коментирах аз на блога на Вени Марковски...

Какво мислите, дали ще го пусне?

БСП и ДПС представителите в ЦИК: Не на синята коалиция! Защо? Шот не нъ кефи...

2009-05-29T00:18:00.001-07:00

Побеснях тази сутрин. Нета изобилства с новини относно отказа на ЦИК да регистрира коалицията на СДС и ДСБ за парламентарни избори. Законови основания никъде не се цитират. При положение, че върховните съдилища се произнесоха вече и драмата около СДС се разнесе - кафеджията се върна при кафето си, няма спор, няма основания за спор и тн.

Тези маневри от страна на ДПС и БСП са ми ясни: ДПС се страхува, че ако СДС вземе около 8 процента от вота, то той ще стане 10 при изравняването и ще се сдружат с бат Бойко. И ДПС ще изпаднат от следващото правителство. ОК, ДПС имат стратегически интерес. Ами питам се БСП какво имат? Всъщнос нито една причина на този свят не оправдава погазване на закона. Нито една!!!

От известно време в стомаха ми има само киселини. Киселини от яд! В страната, в която имам рожденно право (този термин го научих наскоро от един приятел) хора от предишни поколения безчинстват. В разрез с всички обществени ценности, в разрез с интереса на собствените си поддръжници. И краят му се не види.

Стигнал съм дотам, че сега, на абсолютно доброволни начала пиша филмов сценарий за един частен филмов проект със следния простичък сюжет: в съвременна България, на един човек му писва и започва да избива с далекобоен снайпер боклуците от естаблишмънта. Ще е хит, гарантирам ви! За мен обаче, това е падение. Имам къде-къде по-красиви истории в главата си. Но то е от безсилие. Батман и другите комиксови килъри са се появили от безсилие през 30-те, когато изчадия като Ал Капоне са си пиели кафето с кмета и шефа на полицията на Чикаго.

Да, аз със сигурност ще гласувам. Ще е голям компромис за мен, защото аз смятам, че Костов е негоден. Ще е ужасяващ компромис за мен, гласувайки за тази коалиция ще дам гласът си за Мартин, който е джедай и за Костов, който е ситски лорд. ДСБ наистина е време да се отпише от закона за партиите и да мине по закона за вероизповеданията. Но то пък за коя ли партия в тази окаяна държава не важи това?

Мамка му, ще ги пратя в парламента и там ще ги следя изкъсо, защото сценария за снайпериста е почти готов...!

Меглена Кунева, close encounters

2009-05-28T01:02:00.000-07:00

Вчера се присъединих към срещата на еврокомисар Меглена Кунева в Хилтън. Тя наистина е чаровна дама. Присъстваше и Пат Кокс - лидерът на либералите в Европейския парламент. И той ми се стори чаровен ирландец с хм, странно, британски акцент. Любопитно е, че той подкрепя навсякъде изявите на НДСВ в предизборния сезон, но не съм го видял никъде с ДПС, които ще излъчат депутати към същата тази негова парламентарна група. И е много вероятно да са повече.

Обратно на госпожа Кунева. Тя наистина е политик! Само политик смело ще се изправи да говори по тема, по която тя самата съзнава и признава, че не е експерт. Според мен стана асиметрична дискусия. Госпожа Кунева получи каквото желаеше (публичност), но хората, които зададоха своите въпроси нищо не получиха. С изключение на чара и :-) Но все пак с помощта на г-жа Антония Първанова и г-н Минчо Спасов (нямаше как да не се заям за служебните БеЕмВета на подопечната му комисия за Защита на Лични данни) нещата се понаместиха. И то дотам, че аз лично научих нещо интересно: предстоящо приемане на закон, гарантиращ равни права при консумиране на медийно съдържание от инвалиди, представлява всъщност пробив в класическата защита на авторски права. Не схванах детайли, но основното разбрах.

Накрая еврокомисар Кунева сама призна, че се насладила на срещата си с интелигентни хора. Аз лично се отдадох на размишления.

Съзнавам, че това беше театър. Г-жа Кунева е притисната в ъгъла от липсата на доверие в НДСВ. Тя не се представи добре по въпросите които се разискваха. По скоро като политик, който умело заговаряше за краставицата, какъвто и въпрос за сирене да и зададеш. Но всички го видяха и разбраха. Видяха и, че се опитва да ласкае малкото общество пред нея. Няма проблем. Аз малко с недоумение следях в нета инфото как тя се опитва да се еманципира от НДСВ, и как от "лоялност" е съгласна кандидатурата и да бъде издигната. Винаги съм знаел, че определени индивида са супер важни за системата, но знам също така, че те не са по-важни от системата.

Естествено е като заклет отобрен играч, аз да недоумявам, но там на място, все пак някак си я разбрах. Както гледате така НДСВ с 2% електорална подкрепа, това е може би най-заможната група политици в момента. Търговете на военния бюджет са на второ място след тези за инфраструктура. Като добавим и търговете на Ники Василев (той ни "уреди" и с мотрисите Сименс) за дигитализация на най-голямата и сложна фирма в страната - държавната администрация - разните там милиони за семпли сайтове с по 5 формички, НДСВ кешира най-много пари през миналия мандат спрямо брой министри :-). Сигурно човек, който е наясно с това, не би се чувствал много удобно да се изправи пред хората и да иска доверие на кредит.

Накрая, във фазата на смол толкс вече, се запознах с Илия Лингорски - заместник председател на НДСВ - още един симпатичен човек от тази партия :-). Изобщо там са явно концентрирани приятни хора, с позитивно излъчване. Още си спомням ситската енергия, което лъхаше от шефа на партийната група на БСП, г-н Найденов, когато един път се намерихме един до друг като зрители на едно състезание по ски в Банско.

Та, в заключение, реших - ще си пусна гласа за Меглена Кунева на изборите за Европарламент, но не мога да гласувам за НДСВ на Местен Парламент. Ако някой от тях има желание може да ме пита защо!

КРИЗа на разума от НАЦИОНАЛЕН маЩАБ

2009-04-22T08:09:00.000-07:00

Вчера се потресох, но днес едва не получих удар!

За втора поредна сутрин вдигат празните кофи за боклук. Този път бяха с по-стар камион, по малко хора, но безумието си остава все същото.

Не мисля, че в правителството са глупави. Мисля, че много добре знаят, че така няма да се харесат никому.

Не наистина! Не мога да допусна, че са такива идиоти. Ама каква представа могат да имат за хората, ако все пак искат да им се харесат?

Те явно си мислят, че простосмъртните са такива плиткоумни кретени, които след като видят как щабните камиони вдигат празни кофи (полза 0! 10 милиона ибухани през комина), не се обръщат и не виждат, къде са принудени да играят децата им:

Просто ограбват хората си....

Национална Криза на Разума

2009-04-21T08:50:00.000-07:00

Тази сутрин се потресох.

Един чисто нов камион за 150 000 евра с надпис "Национален Кризисен Щаб", 7-8 щабни служители с нови щабни униформи, вдигнаха една след друга трите абсолютно празни кофи за боклук, които са на нашата кооперация, изтръскаха несъществуващия в тях боклук и се отместиха към тотално празните кофи на съседите. Там повториха същата пантомима.

Доколкото зная, целия водевил струва 10 милиона лева. Боже Господи, защо най-бедната държава в Европа харчи и малкото си пари толкова брутално идиотски? Идиоти, тотални идиоти, идиоти на квадрат. И няма механизъм, чрез който да ги спреш!!! Освен един...

На паркинга в Страната на Покупките

2009-04-13T01:11:00.000-07:00

ВЪПРОС: ЗАЩО ТОЗИ Е ПАРКИРАЛ НА АЛЕЯТА ЗА ДВИЖЕНИЕ НА ПАРКИНГА?
ОТГОВОР (ВЪЗМОЖЕН ОТГОВОР): МЪРЗЕЛИВ Е, 20 МЕТРА ХОДЕНЕ МУ СЕ СТРУВАТ НАПРАЗНИ УСИЛИЯ.
ДРУГ ВЪЗМОЖЕН ОТГОВОР: СЛАБ Е, 20 МЕТРА ХОДЕНЕ МУ СЕ СТРУВАТ НЕПОСИЛНИ УСИЛИЯ.
ТРЕТИ ВЪЗМОЖЕН ОТГОВОР: СЛЯП Е, НЕ ВИЖДА, ЧЕ Е СПРЯЛ НА АЛЕЯТА ЗА ДВИЖЕНИЕ НА КОЛИТЕ
ЧЕТВЪРТИ ВЪЗМОЖЕН ОТГОВОР: ИДИОТ Е, ВИЖДА И РАЗБИРА ВСИЧКО ПО-ГОРЕ, НО НЕ МУ ПУКА.
ЕЗОТЕРИЧЕН ВЪЗМОЖЕН ОТГОВОР: ТУК...

ГЛАС ПО ВИСОКОГОВОРИТЕЛЯ В СТРАНАТА НА ПОКУПКИТЕ: ПРИТИЖАТЕЛЙЪТ НА ДЖИП МЕРЦИДЕС С РЕГСТРАЦИОНИН НОМИР 6669 (ОХ, НЕДЕЙ!!! ТОВА Е ЛЮБИМИЯТ МОДЕЛ ТОЙОТА НА ТАЛИБАНИТЕ (ЪПГРЕЙДНАТИ МУДЖАХЕДИНИ) ДА СЕ ЯВИ НА ИНФОРМАЦИЯТА.

Отговор на загадката

2009-04-06T01:43:00.000-07:00

На въпросът какво е това?

Отговорът е - убиец на компютри!

По жицата

2009-02-20T04:18:00.000-08:00

Дъждът е толкова мокър, че се пропива в костите ти без никакво усилие. Джапаме с колегата в локвите, палтата ни са подгизнали, а около нас се чува само шумното звучене на капките.

Най-после съзираме колибата, в която трябва да се намушим. Досущ прилича на ‘дядовата ръкавичка’ – малко миризливо, относитено топло и препълнено с хора. Усещам лека толпина, която идва от тавана, някаква странна печка. Още на влизане съзирам мацката, с която имам среща. Тя също ни вижда, приближава се с лека усмивка и ни предлага чай, не много охотно. Поклащаме глави отрицателно. Докато разменяме няколкото приказки за добре дошли и кратко въведение в обстановката, едно от момичетата в ‘ръкавичката’ се провиква към нашата събеседничка:
‘Идват насам!’
‘Кой идва насам?’ – глупаво пита тя.
‘Тези, които чакаме!’

Бах ти, ‘Кой ли чакат тия?’ се питам аз и отминавам темата, тъй като мацката, с която си говорехме, вече лети нанякъде из ‘ръкавичката’. Виждам чуждоземците и се запътвам към тях с опъната напред ръка. Представяме се, разменяме няколко думи, даже изречение, естествено не подминаваме и ‘кризата’. Пфу, вече се изприщвам само като чуя за нея.
В разговора разбирам, че тези дето щели да идват, всъщност бил министърът на земеделието. Ти да видиш, и той ли ще се набута в ‘ръкавичката’?!?

Моя колега: Кой е министъра на земеделието?
Аз: Ти шегуваш ли се?!?! От къде да знам!
Той: По едно време беше Мехмед Дикме, ама сега?
Аз: ...??!!?/////

И двамате се гледаме в тъпо недоумение. По едно време той взима едно списание и започва да разлиства с отегчена физиономия, но все пак търсейки нещо. В един момент ми посочва нещо - снимка. Гледам Балканджи Йово, с една вежда ме гледа от списанието. Хм, поглеждам го въпросително, и питам ‘Това ли е?’. Прочитам отдолу под снимката - М.В. министър на земеделието. ‘Ми, добре!’, усмихвам се аз.

И тъй, в един момент настъпи някакво раздвижване, суета и т.н. Отварят импровизираната врата и влизат – Балканджи Йово, някакъв гном след него, една леко застаряваща секретарка, интелектуалец и две яки момчета. Шест човека наведнъж във вече препълнената ‘ръкавичка’. И сега вече започва интересното...

Оставам сразена от начина, по който Балканджи Йово съблича ямурлука. С отработено движение, което оставя дрехата във въздуха, докато интелектуалеца вече я държи здраво. Същото прави и гнома. Много пъти явно бяха тренирали това движение.
Не съм виждала дори истинска дама, която да сваля връхната си дреха с такава лекота и финес, а отзад да стои някой, чието предназначение е да я улови.
Господата сядат на една малка, тясна масичка. Започват да говорят с мацката която ни посрещна, с чуждоземците, те на български, с другите на английски. Радост за сетивата. В същото време интелектуалеца гушка палтата, като почти невидимо се озърта за място, където може да ги остави. Секретарката гледа Балканджи Йово в очите, следи всяко негово движение, всеки трепет. Ех, любоФ!
Двамата младежи стоят сериозно и гледат малко респектиращо. Единия плътно до вратата, обърнат с гръб към шефа, другият с лице към вратата и сериозно тъповат поглед.
От малката масичка се чува смях отвреме-навреме, някоя по-високо изказана реплика, но смислен разговор е трудно доловим. Сигурно защото сме малко по-далече, а не точно до тях, не чуваме есенцията на дискусията.

По едно време единия младеж излиза навън, застава пред вратата и запалва цигара. ‘Я, и това ли им разрешават в работно време? Не знаех!’
Още малко и господата са готови да напуснат ‘ръкавичката’, с която аз май вече съм свикнала. ‘Е, бак то нормал фъкинг лайф!’ – си казвам.

И тогава започват въпросите в главата ми
1) Мамка му, колко човека са нужни за да излезе министъра на замаделиято от уютния си кабинет и да дойде сред простолюдието???
2) И кой беше гнома с него?
3) Явно е некъв важен, щом така се съблича!
4) И още разни такива...

Естествено питам колегата – ‘Абе, кой е тоя, ниския?’
Той – ‘Г.Г. – домакина, така чух, не че го познавам!’ 

Бах ти, и двамата кви сме...Думи нямам, не знаем кой е министъра, кой е гнома, нищо, че ¼ България е негова, въобще. Залупени сме, ей, тц,тц, тц!

Та така, простата математика показва, че поне 4 човека са нужни на министъра, за да излезе. А да не говорим, че трябват и поне 2 коли, за да се придвижат! И какво, ние си плащаме като попове данъци, такси и т.н., а те си веят гъзовете сумати народ, за да го разхождат. Е, не съм съгласна, да знете!!!
Почувствах се като една лястовичка, кацнала на жицата, смирена и безропотна, в унисон с всички други, които също така живеят по правилата.

Quiz: който познае пръв - печели!

2009-02-12T08:32:00.000-08:00

Който пръв познае, какво е това на снимката - печели фанелка :-)

Бързам да поясня, че отговори от рода на "Азиатец", "Китаец", "Японец" и тн не са верни.

Ето тук малка подсказка... :-)

Благодарение на Събинката.

Па то я си имам лични причини, да си паркирам така...

2008-12-05T01:04:00.000-08:00

Защо този господин си е инсталирал голямата мръсна кола пред входа на Била?

Защото не е могъл да влезе с нея до касите ли?
Не! Ето защо!

:-) Весела събота и неделя!

Sold in 30 Minutes. (уеба е почти толкова бърз колкото Никълъс Кейдж и АДж)

2008-10-29T04:20:00.001-07:00

Имахме стара кола - ФВ пасат на 16 години. В добро състояние, но в не много угледен външен вид. А и с някои кусури. А да, и си купихме по-нова кола и тотално разлюбихме старата... Затова и започна да вехне.

Опитах се да я продам тук там чрез познати, никс. Затова реших да пробвам в нета.

Всичко стана толкова бързо, че ще го разкажа на забавен каданс:

Вчера,

към 9 сутринта

меткам една оферта в

mobile.bg.

Към 9:30

ми се обажда

един господин

от Монтана,

разпита ме

надве натри,

дойде

след 2 часа,

покара колата

20 метра

насам-натам,

извади парите и

я купи.

End of scene!

Това беше!
the web works for me :-)

Константин Христов vs. Топлофикация

2008-10-24T01:15:00.000-07:00

Предистория
Като млад дихател бях Sales Rep (търговски представител) в американска компания за индустриални химически препарати. Освен, че научих из основи търговския занаят, естеството на работата ми даде шанс да срещам много шефове на предприятия от Източната част на София (гара Искър) та чак до Ихтиман.

Не бях и на десет процента толкова успешен, колкото други мои колеги, но се стараех. Успехът на един Sales Rep в тази компания в онези времена зависеше от качеството на индустриалните обекти (дали те имат пари), от това дали си трудолюбив и упорит търговец, от късмета ти и други не чак толкова важни неща като това, дали знаеш как да дадеш рушвет.

Един от най-големите индустриални обекти в моята търговска територия беше ТЕЦ София Изток. Още при Зонирането (описването на обектите в една търговска територия) сърцето ми се възрадва, защото в един ТЕЦ можеше да се пласира буквално всичко от продуктите и технологииите, които предлагахме: обезмаслители, лубриканти, средства за ел защита, за чистене на мазут, котлен камък и тн.

Първи сблъсък - успехи и неуспехи
Започнах работа. Потренирах на други обекти две-три седмици и после нетърпеливо се метнах на Трайчо (старото име на ТЕЦ София Изток било ТЕЦ Трайчо Костов). Все пак мислех, че Трайчо ще ме направи богат :-).

Първоначално срещите ми минаваха добре. Изредих се на всички началници на отдели, говорих, демонстрирах и тн. Харесваха ме мен и продуктите, които продавах. Дойдоха и първите поръчки. Но бяха кокошкарска работа - далеч от очакванията ми и далеч от самите потребности на ТЕЦ-а.

Забелязах, че винаги, когато стане дума за по-голямо количество от препарат за махане на мазут или котлен камък например (все неща крайно необходими на един ТЕЦ), където говорим вече за поръчка на стойност от 10 000 лева сегашни пари нагоре, хората срещу мен вдигаха ръце, мръщеха лица и нещата замираха. В същото време се бях добрал до информацията, че всеки един началник на отдел има лимит от 15 000 лева сегашни пари на ден да поръчва части, материали и така нататък.

Забелязах също така, че из територията на ТЕЦ-а се разкарват едни цигански бригади, чиито тартори (по-друг начин не можех да ги нарека) се държаха като шефове на предприятието. Тези трудови единици полагаха ново покритие на едни хвостохранилища и така "усвояваха" пари от порядъка на стотици хиляди. Когато попитах защо е този глупав приоритет - видях едно несанирано хвостохранилище и ми изглеждаше съвсем ок - един от моите контакти в ТЕЦ-а ми каза, че това е бизнес на самия Вальо Димитров (казвайки името му, посочи с пръст към небето). За секунда ми стана ясно цялата работа с тези джипсита, които са дежурните балъци, когато някой чичко с бяла якичка иска да си намери бушони за някой пладнешки грабеж. И за първи път чух името на митичния господин Димитров.

Мистър Топлофикация
Сега известния като Вальо Топлото господин си беше диагностициран control freak - нищо не ставаше без негово разрешение. Той одобряваше доставчици и сделки. В един момент, след сумарно седмици прекарани на територията на ТЕЦа, врейки се по разни котли, турбини, помпи омазани с мазут, на мен ми писна и директно си попитах, с кого трябва да се срешна, за да ми тръгне работата.

С господин Димитров, ми каза шефа на Котелния отдел, с когото най се имах. И добави, но той е на Уимбълдън, а после по някакви Сейшелски острови, някакви мис Вселени. Изчислих, че този шеф, без когото нищо не става, няма да е в бг от днес до другия месец. Баси, кой ще менажира Топлофикация в това време.

Точно в този момент се появи един шеф на монтажна бригада, който беше решил, че липсата на главатаря всъщност отваря възможност. Направи ми средно голяма поръчка - примерно за 5-6 хиляди лева. Онези времена бяха по-ралични, пет бона си бяха пари Ние доставихме и се започна едно ходене по мъките, за да си приберем парите. Запознах се с всички дами от счетоводството. Ходих през ден, купувах бомбони, кафе, знаех всичките им семейни проблеми, една лелка ме беше харесала за дъщеря си, една друга - за себе си, защото нямала дъщеря. Опознах истинския живот.

В един момент натиска от нас стана толкова силен, че ТЕЦа платиха. Точно счетоводителката без дъщеря ми довери, че защото съм и бил много симпатичен се наложило да изпрати SMS до шефа (посочи към небето) и да се застъпи. Всъщност би било правилно да посочи към земята, защото точно в този момент Той беше от другата страна на земята на Сейшелските острови. Но, каза тя, много вероятно е да си си изял хляба при нас. Шефа не обича така да го поставят пред свършен факт. И шефа на монтажистите е пътник.

На мен ми стана тъпо. Не за мен. За шефа на монтажистите - човек пред пенсия, със семейство. Поканих го да пием по едно. По време на срещата ни той не спря да хвали продуктите ни. Били се преродили. И не спря да пие. По едно време си развърза езика дотам, че ми сподели за Грабежа.

Технология на Грабежа
Средата на 90те. ООН обявява амбарго над Сърбия, с цел да прекъсне доставките на гориво и други критични ресурси към сръбската армия и така да предреши изхода на гражданската война в полза на Хърватска, Босна и Словения.

Цели ЖП-композиции с цистерни руски петрол минават през нощта през Калотина и се губят из сръбската тъмница - лично съм ги виждал, докато чакам в автобуса на КПП-то да ни пуснат на път за Германия - бях студент там и често минавах през Калотина.

В тези композиции има по няколко цистерни с мазут от София, откраднат предишния ден. Моят контакт по това време е работил към Топлофикационен район - това е Дружество на Топлофикация холдинг, което експлоатира цялата мрежа от тръби и всъщност транспортират парата до домовете ни. Та всеки ден от зимния сезон някой отгоре се обажда в Района към часа 11 вечерта и нарежда да се намали подаването към Спалните - така на жаргон другарите са наричали ЖК-тата. Намаленото топлоподаване реализира икономия на мазут в ТЕЦ-овете. Тази икономия обаче е неофициална, на книга всичко си е по регламент. До сутринта де факто са спестени десетки тонове мазут, който се товари в ЖП-цистерни, приобщава се към ЖП композициите, които идват от Нефтохима и заминават към Сърбия същата нощ.

Парите от продажбата на софийските цистерни ги касирал Вальо Димитров. Сръбските другари плащали скъпо и прескъпо, защото са били на страшен зор - бг им беше единственото кранче, като се замислиш.

Част от тези пари бяха намерени в сметките на Вальо в Австрия при ареста му. Той твърди, че са му били дадени на доверително управление. Според мен е точно така, тези пари не са негови, Вальо е само бушон: Топлофикация АД е фифти-фифти собственост на общината и държавата по онова време. Тези пари са на Стефан Софиянски, на Румен Овчаров за времето когато БСП е на власт и на Евгени Бакърджиев, за времето, когато СДС беше на власт.

Но това са си откраднати пари. От 91ва до момента, в който наслагахме топломери, клиентите на Топлофикация са систематчино ограбвани - сезон след сезон. И това е само един от начините, по които е крадено. Но този начин е резултирал в едно - студ. А студът е страдание, мъка. Едно домакинство си е плащало за 100% енергия, но получава само 50% от нея.

Заключение
Моето семейство дължи около 300 лева на Топлофикация. С радост ще си ги платя в момента, в който Валентин Димитров бъде осъден за злоупотребите и незаконното забогатяване. Като го видя да виси на бесилото, образно казано :-), с радост ще си платя. Нека тези 300 лева да се считат като гаранция "правдата да възтържествува". Не мога да съм сигурен, но усещам, че в сф такива, които мислят по същия начин, са хиляди...

В автобус А74

2008-10-20T01:18:00.000-07:00

20 октомври сутринта. Качвам се на автобус А74 на спирката до ХЕИ в посока Руски паметник. Шофьорът говори по мобилния. Това не е добре, аз самият съм нарушавал това правило и знам, че е голяма безотговорност - вниманието ти е разфокусирано значително. Щрак! Снимам го аз, защото съм блогър с активна позиция в обществото :-)

Възмущавам си се тихо. А шофьорът не спира. Говри ли говори. От опит знам, че когато един човек така непукистки не спазва правилата, то той е силно афектиран от нещо или вече не му пука поради някаква причина. Затова надавам ухо...

"...Не са ни платили заплатите. Финансовият директор и администрацията от тази сутрин напуснаха. От предишното място изгорях с 4 хиляди лева, сега висим с 5. "Горкият човек! Или няма късмет, или обича да повтаря стари грешки, си мисля...

Ей така, от едното подслушване на говорещ по джиесема шофьор на автобус, разбрах следната "важна" информация: частната линия А74 в София, оперирана от фирмата “Юнион трейд къмпани” ООД, за която в тази статия се твърди, че служебно е спечелила конкурса за оператор на линиите 74 и 150, е дала фира. Сигурно заради високата цена на бензина, помислих си аз, но точно в този момент явно и разговорът на водача с неговия събеседник засегна този щекотлив въпрос, защото той на висок глас даде обяснение "...зели са толкова много автобуси, че не могат да им плащат лизинга...". Лоша референция към отдела по оценка на риска към Alpe Adria Group :-).

От опит знам, че в БГ публично частното партньрство си е най-често евфемизъм за присвояване на публични или чужди финанси от местни частни субекти. В този случай кой ли е потърпевшия? Общината, лизинговата компания или банките кредитирали по друг повод “Юнион трейд къмпани” ООД... Аз залагам основно за общината и опционално за лизинговата компания. Автобусите А74 пътуваха нон-стоп полупразни и твърде често един след друг. Тази сутрин, автобусът, в който пътувах аз трябваше да изчака предишния А74 на спирката на Руски паметник да тръгне, за да спре той :-).

Даже съм готов и със схемата. Взимаш една линия, набъкваш я с возила и касираш на километър по 2.90. Всеки ти дава лизинг заем и тн, защото Общината ти е клиент, а от това по-добър гарант не би трябвало да има. После започваш да не плащаш заплати, лизинг и тн, но от нейна страна, Общината ти се издължава редовно. В един момент затваряш бизнеса, но ти си ООД - отговорността ти е само до 5000 лева, толкова имаше да взима само шофьора с джи ес ема сутринта :-))))

София, булевард Сливница, лява лента...

2008-09-23T01:48:00.000-07:00

Да изчистиш някого от мозъка си...

2008-09-09T01:14:00.000-07:00

...е наситина грозно занятие. Надявам се неведомите пътища на живота да не ви изправят пред необходимостта да заличите Красива представа за жив човек от мозъка си. Имам в предвид да се наложи да я заличите без време и насила, не тя естествено да си изтлее.

Така...

Да приемем, че частица от лявото ви полукълбо се обитава от човека Х. Мозъкът ви е складирал информация с атрибути, които допълнително материализрат визията и присъствието на този човек в съзнанието ви. Любопитното е, че тези атрибути са все още ПРЕДСТАВА. Вие всъщност не познавате този човек истински отблизо и към това, което обективно се вижда и усеща, се добавя огромна доза фантазия. Бе към този момент човека си е И-ДЕ-А-ЛЕН в неизбродимата вселена вътре в главата ви. Да наречем тази съвокупност - first line of defense. Защитата в случая е като окоп, изкопан около представата, загнездила се в мозъка ви.

На тази фаза, цялата информация, касаеща този човек, която влиза през дясното полукълбо на мозъка, подадена от всички сетива, силно се преиначава. Всичко неидеално направо влиза в кошчето за мозъчни отпадъци. Ревниво се пази само идеалната част. Тази ревнивост е second line of defense - траншея, изкопана точно след първата защитна линия. Хм, защо е необходимо мозъка ни да защитава дадена представа - била тя Красива или Грозна?

На всичкото отгоре, Красивата представа e обзела голяма част от нашия мозъчен RAM. Гледали сме филми, чели сме книги и недай си Боже, да познаваме от онези - вманиачените - хора. Е, те техния мозъчен RAM е зает до голяма степен от един единствен елемент. Те и да искат не могат да правят нещо друго, да мислят за нещо друго, да са привлечени от нещо друго, защото мозъкът им помпи сигнали, които се обработват и препращат към жлези и периферна нервна система с изключителен приоритет пред останалите. Тази вманиаченост аз за себе си наричам - last line of defense.

Така, мисията е ясна - да се юрнем в атака, да пробием през всичките отбранителни линии, да се стигне до бункера на Красивата представа и да се заличи (изтрие) това инфо в мозъка ни. Макар АЗ да искам да причиня нещо в МОЯ си мозък, знам, че моя ми мозък, колкото е мой, толкова и не ми се подчинява. Така че ще задачат съвсем не е лесна.

Но все пак начин открих. Брат ми ми помогна доста, макар, че той е добър човек и, ако знаеше за какво ще използвам знанието, нямаше да ми асистира.

Сам научих следното: в този свят има само един единствен начин да изтриеш инфо от мозъка си/харда/стика whatever - да я неутралиизраш. Според физичните закони това означава, че към мястото, което съхранява инфото трябва да бъде подадена същия по сила и обратен по заряд сигнал, който в крайна сметка да неутрализира наличния.

При мозъка има една странна особеност: има обратна зависимост между силата на неутрализиращия заряд и времето, необходимо за неутрализация. Ако обратния заряд е слаб е нужно повече време да се заличи едно инфо, от времето нужно да се създаде (всеки ден по едно малко разочарование хехе). Ако зарядът е силен, то той за миг може да заличи инфо трупано с години (градиш реноме, градиш, и само с една свинщина всичко отива по дяволите).

Как се неутрализира Красива представа за човек, който всъщност не познаваш? Защото ако имаше шанс да го опознаеш, всичко ще е от лесно по-лесно - неминуемо ще се разочароваш и с радост ще го пратиш по дяволите. Но нямаш този шанс. За огромна жалост наистина...

Това, което ти остава, е съизмеримо с престъпление - грозно и брутално. Сядаш на земята, правиш лотус и медитираш. Но не за да постигнеш хармония - о, не! Медитираш, за да създадеш в съзнанието си, в съседство с Красивата представа, една грозна представа. Както Красивата представа за човека е над реалността, то така грозната представа е много под нея. В моя случай много, много под нея. Необходимо е така! Спомнете си за зависимостта между време и сила на неутрализиращия сигнал. Аз нямам много време и затова трябва да произведа силен обратен заряд. за да няма пропуски - този път съм решен да успея!

Мда, един приятен, весел и вероятно добър човек, се сдобива с невъоразимо грозно и уродливо виртуално присъствие в моето съзнание. Аз буквално съм се откъснал от самият мене си в тази фаза на медитация. Създавам изчадие - дебело и несъразмерно, покривам го с люспи, поливам ги с воняща слуз. Погледът е крив, косата проскубана, ръцете мазолести и сбръчкани. Дъхът вони на смесица от цигари и кисело зеле. Тялото смърди на плесенясало. Усмивка - няма, зъбите са жълти и разклатени. Този урод е тъп и повърностен. Алчността му няма граници, мързелът е по-голям от Хималаите, способностите му са гротеска, инертността му е пословична... Наистина ми е трудно да изброявам нататък...

Събираш и концентрираш цялата тази виртуална помия и я засилваш към Красивата представа. Следва трясък и след секунда няма и следа от нея...

А да, пропуснах да спомена: много е важно много прецизно да остойностите Красивата представа и да засилите точно толкова Грозна представа, индексирана през времето за въздействие, така че като краен резултат да получите абсолютна НУЛА. Аз нещо не доизчислих и стана малко "стигнало е като е артисало"...

Някай да знае как се наутрализира Грозна представа за човек, без да се налага да си представям измислици?

When the Khan screws up his own people...

2008-08-12T03:36:00.000-07:00

Краят на 7ми век, един от значимите периоди на Земята, този на Великото Преселение на Народите.

Най-малкият син на великия Хан Кубрат, Аспарух, поведе хората си, всичко на всичко около 5 хиляди човека, покрай бреговете на морето в посока Запад, Юго-Запад. Неясно защо този потомък на древен народ, възникнал в сърцето на необятната Азия, в полите на величествения Хиндукуш, избра точно западния път. Западът беше нищо в съзнанието на българите тогава. Нямаше нито песни, нито легенди, нито знания за красоти или герои - абсолютното нищо, което да идва от Запад и да има ореол на ценно. Но по волята на съдбата младият хан Аспарух посочи точно този път. Беше си въобразил, че точно там, на Запад, е бъдещето на народа му. Или пък, защото бе най-малък, на него се падна посоката, която обещава най-слаба вероятност за успех...

Преходът беше тежък. През пустошта на сегашна Украйна, Молдова, Блатата от Дунавската делта. Не бе рядка гледка по онова време да се видят народи от дълбините на Азия да проточат двойни тройни, петорни колони с километри, някои с десетки километри, някои толкова дълги, колкото е широк хоризонта, поели по пътя си на Запад.

Какво ли имаше толкова в този Запад? Там беше Византия - най-грандиозното общо дело на човека до този момент. О да, по-грандиозно дори от Рим или Египет. Империя, наследила всичкото от древния Рим, но и също така поучила се от грешките му. Използвала цялата римска инерция, Византия беше приобщила таланата на всички народи, които я населяваха. Не остана само дотам да се възползва от енергията им под формата на робските им усилия. Римския стил.

Обратно на българите! Колоната им беше малка. Една от най-късите и най-тесни. Което като начало беше зле. Народи с далеч по-дълги и широки колони не успяваха, та тези ли. В началото беше хана. след него около 300 боили, след тях семействата им. След това следваше простолюдието. Между първенците и простолюдието яздеше конницата.

Пътят се оказа по-труден, отколкото хана го мислеше. Той и много малко близки до него бяха осведомени (доколкото е възможно) за красотите, богатствата и добрия климат на земите, накъм които се бяха запътили. Не се знае, към момента на тръгване, доколко им беше известен факта, че повече от 300 племена преди тях се бяха пробвали да се загнездят на същото място, на което и те се щяха да се пробват. И всички се бяха проваляли.

Но някъде по пътя, наред с несгодите ги застигна и тази информация. Трудностите на пътя започнаха да си казват своето - червея на съмнението задълба в душата на хана. В един момент увереността му се счупи. Като тръстика. Преходът причиняваше на самият него малко физически лишения. Но го изправи пред задачата да поддържа духа на хората си. Да ги убеждава всеки ден и час, че целта си заслужава жертвите. Защото цялата вяра и енергия на тези зад гърба му се крепеше на него и само на него.

В един момент проумя, с известна досада, че тези хорица, племето го дебне и гледа в устата и следи всеки жест и мигване. И тълкуваше с дни тези знаци.

Не знаеше дали да се радва или да се дразни, че като че ли цялата колона беше като един човек, който започва и свършва с него.

В това голямо тяло и душа не минаваше мисъл, без тя да се е зародила в неговата глава и не се произвеждаше действие без неговата уста да повели. Но в крайна сметка ханът установи за себе си, че това положение е дразнещо и досадно. Истинско бреме! Баща му беше казал: Един хан е толкова силен, колкто са силни хората му. А хората са силни толкова, колкото ханът им ги направи. Младият Аспарух уж беше разбрал, какво е значението на тези думи, но сега се дразнеше, наместо да се мотивира още повече.

Започна да мисли не като хан, ами като сам човек. Златото, което се возеше в колата току зад коня му не беше достатъчно за всичките 5 хиляди, но за него и боилите му беше достатъчно до края на дните му. Тези 5 хиляди бяха мизерна армия, но като група бяха тромави и трудно управляеми. За какво са му нужни тогава. С тях не може да успее, каквото и да започне. А пък трябва да ги храни и пои. Почуства ги като камък на шията.

Сам, той и приятелите му боили, щеше да е много по-добре. Така в главата му се зароди план. Една нощ, бяха отседнали на бивак до сегашната река Днепър, хан Аспарух, с по-близките си боили, и хазната, избяга от хората си. Взе парите, които по силата на произхода си той беше овластен да разходва, взе жените си, колите с покъшнината, и наобиколен от боилите тихичко се изниза нанякъде. Сам ще бъде щастлив. А народа му наистина не си струва. Твърде малко, твърде слаби.

На другата сутрин хората му се събудиха и до обяд из стана се разнесе страшната вест - хана го няма, боилите ги няма (повечето), хазната я няма. Те бяха сами насред пътя към Запада, но къде точно и каква е посоката и как точно ще стигнат целта си - никой не знаеше. И ги налегна отчаяние и не след дълго другите народи ги разпертушиниха. Както вятър разпръсква суха шума...

Ханът престана да е хан, защото силата му идваше от неговите хора, а той вече хора нямаше. Те го мразеха и проклинаха и тези клетви и тази ненавист го застигнаха...

Само след няколко дни Хан Аспарух пристигна в двора на някакъв владетел и поиска убежище. Показа златото си, показа боилите си - до един облечени в тежки ризници, жените и дъщерите си, все причини да го приемат радушно. Тъй и се получи. Местният Владетел се зарадва, че толкова отбрана група беше избрала да подсили точно неговото племе - в онези времена един брониран конник беше неизмеримо богатство.

Все пак след няколко дни на хана се наложи да разкаже историята си. Щом свърши, домакинът му го намрази. Промени си отношението - не криеше презрението си.

Но защо? навъси се Аспарух.

Домакинът му го попита:

Какъв е този хан, който ще изостави и ограби собствените си хора? Това е неестествено! Ти, глупако, не знаш ли, че ти друго освен твоите хора нямаш. Ти си толкова силен, колкото са силни хората ти. А те са толкова силни, колкото ти ги направиш силни. И в крайна сметка трябва да сте един до друг навсякъде. За да се крепите, защото сте едно цяло. По отделно загивате. Щом си от нашата класа - на хановете, на царете и владетелите - как е възможно да не го знаеш?!

Сега си мой гост, а можеше да дойдеш и да вземеш царството ми, защото аз повелявам двойно по малко народ от теб. Но не - ти идваш със сто лустросани левента и ме молиш да те приема, заради парите ти. На дръвника!!! И антуража също!!! Жените ви ще задържим. Ще раждат красиви и силни деца, защото кръвта ви е добра. Но ще ги учим на нашето, защото явно вашето нищо не чини!

И така хан Аспарух най-накрая проумя това, което беше искал да му обясни преди време хан Кубрат, собствения му баща. Но то проумяването се случи едва след като го чу от друга, чужда, уста. И както често се случва, беше вече късно за промяна.

Послеслов: За щастие това е чиста, ама чиста измислица :-) фантасмагория. Дано тези, които по случайност след 200 години хитнат този пост не си помислят, че такава е била българската история. Нищо подобно не се е случило и затова ние българите населяваме едно от най-красивите ъгълчета на земята.

Но ако навремето ханския елит беше като сегашния български елит, то тази история щеше да се е случила със сигурност...

А се е случило приблизително това:

Khan Asparuh: People! Today is a decisive day in the fate of our nation. The day, which we'll remember forever, is rising for us. Our dead and unborn yet Bulgarians will envy at us, because we have survived or perished in this day. You know what awaits us, if we step back. We are bound to win! There's no other way for us..."

ДА ТЕ Е ЯД! ЧЕ НЕ СА ТЕ ГЛОБИЛИ...

2008-06-12T10:36:00.000-07:00

Преди няколко дни си карам и си говоря по мобилния. Голяма свинщина от моя страна и моля феновете да не го правят.

Аз лично оправдание нямам и не търся, но чисто фактологически се бях ошашавил от стрес - едни манипулации с Енергото. Оказа се, че да си имаш работа с чешко държавно предприятие - CEZ, не е по-приятно от българския му държавен първообраз - Електроразпределение Столично. (не знам дали не е от българските наемници в него)

Та шофирам си аз по едни малки улички в квартал Света Троица, звъни телефона, гледам - трябва да вдигна. Има хора, на които не можеш да не вдигнеш. Изключения се допускат само ако са те пронизали с ръждив кинжал в гърба, примерно. Правя аз неотменимото - ало! Завивам и от упор се набивам на един общински полицай. Той се беше притаил около кестените и скочи юнашки с хранилката току пред колата ми. Хъс в бробата за повече законност не му липсваше.

Отбих, спрях, довърших набързо разговора. Откопчах си колана и зачаках. Бранителят на общинския ред суверенно се приближи, изучавайки мен и моя пасат. Представи се и ми поиска документите. Докато си пребърквах якето, той вметна че съм и без колан. Аз изтъкнах, че току съм го откопчал, нима не е видял. Той великодушно махна с ръка, залагайки стратегически на много по-тежкото престъпление - мобилната комуникация с неподходящо оборудване по време на управление на МПС.

Подадох документите. Докато чакам, общинският пазител на реда да се справи с няколкото реда инфо, картината пред мен взе да се избистря: младеж с притеснен вид крачи напред-назад по тротоара, самият полицай държи в ръцете си радиостанция, няколко джиесема, кочан с документи (може да са били и актове) и една лична карта. През цялото време на разглеждане на моите документи той изреждаше уредите да говори по тях. Представете си какви умения се изискват да жонглираш с всичката тази машинария и да не се омоташ съвсем - същински Батман. В един момент ми довери, че чака справка за момчето и после щял да ме почне мен - да ми пише акта, надявах се аз. Казвайки това ме погледна някак си...сериозно, дълбоко...

Аз вдигнах рамене - заслужил съм си наказанието, ще си понеса последствията. Точка! Минаха десет минути - още не сме напреднали. Аз учтиво помолих за това, ако може по-бързо да ме накажат, за да продължавам да си върша работата.

Какво работиш ти? Този въпрос сме го чували и преди. Имам чувството, че така ги учат в школата в Пазарджик. Уточняване на месторабота на криминално проявеното лице. Аз лично съм куул, но не и като ме питат един и същи въпрос девет пъти за десет минути. Служител във фирма. Каква фирма?

И братя българи, в никакъв слъчай не споменавайте IT. Батман знае средните заплати във всички сектори на българската икономика по-добре от ХР специалист с десетгодишен опит. BTW, този въпрос са ме питали и в САЩ. В Невада ми беше за сефте и си казвам както си е - VP of Marketing and Sales at a software company. Ченгето вдигна едната вежда и ме одруса 180$ за 10 мили над разрешеното. Поумнял, в Айоуа, на същия въпрос отговарям - administration at a service company - строго мъмрене за 15 мили над разрешеното. Оттогава имам една теория, че куките в САЩ са нещо като Робин Худ, а в България са малко като хиените - не закачат силните, но разкъсват останалите.

В случая го играх служител в малка търговска фирма. Батман направи кисела физиономия. Ченгето от Айоуа не прие низшия ми професионален статус толкова емоционално.

На двадесетата минута общинският стрийт протектор беше докарал акта ми до под кривата круша. В един момент по радиото, от централата го информираха, че младежа дето се разкарваше притеснен по тротоара е "чист". Да го пуска. Върна му личната карта и му посочи пътя. Момчето се отдалечи и ясно чувах как псува наум.

Освободил се от нежелани свидетели, полицаят истински ме подхвана. Като начало за пореден път ме попита какво работя. Аз взех да демонстрирам досада, така че той гъвкаво смени тактиката и бащински поде: Какво да те правя сега теб? Виждам накъде отива работата - този служител на общинска полиция не иска да ми напише акт. Той иска да ме плаши с акта, за да ме предизвика към защитна реакция, която се изразява в това да му дам пари на ръка - така си спестявам висене по опашките в КАТ и повече загубени пари.

Там на място ме налегна едно сюрреалистично чувство, неуместно отчаяние. Мъка за бъдещето на страната ми. До този момент се чувствах низш, човек пристъпил правилата и очакващ справедливо наказание. Но изведнъж ме обзе презрение към този негодник със смешна шапка и избеляла униформа. Като него са на всеки ъгъл, във всеки български град. Изпитах и огромно превъзходство над него. Ако аз съм говорил по някакъв глупав телефон, то този човек искаше подкуп - престъпление, за което се лежи в затвор.

В крайна сметка аз си обърнах джоба, в който имах 2 лева и му казах, че в много кофти момент ме е хванал, така че да довършваме и да продължавам. Не зная какво разбра човека на бат Бойко, но след кратък размисъл, великодушно махана с ръка с думите:
"Хайде, няма да ти взимам последните пари"

Продължих без да съм глобен.

И за първи път в този живот ме беше яд...

Една непосилна мъдрост от учителя Йода

2008-06-06T04:55:00.000-07:00

Йода: Предчуствия? Предчуствия!...Хм….Тези прозрения, които имаш…?
Анакин...Те са за болка, страдания...смърт...
Йода: Отнасят се за теб…или за някого, когото познаваш…?
Анакин: ...Когото познавам.
Йода: Твой близък?
Анакин: Да...
--
Йода: Трябва много внимателно да тълкуваш прозренията за бъдещето, Анакин. Страхът от загуба води към Тъмната страна…
Анакин: Няма да позволя на тези предчуствия да се превърнат в реалност, учителю Йода!
Йода: Смъртта, е естествена част от живота. Радвай се за тези твои близки, които се сливат обратно със Силата, не тъгувай по тях, не усещай липсата им. Привързаността води до Ревност, а това е Сянката на Алчността.
--
Анакин: Как трябва да постъпя, учителю Йода?
Йода: Научи се да се освобождаваш от Всичко, което се страхуваш да Загубиш.

Liestyle (сценарий за youtube филмче)

2008-05-20T01:24:00.000-07:00

Сценарий за youtube филмче.
Лъжата е част от начина ни на живот. Не зная какво да правим по въпроса. За начало е добре да се каже, пък после ще видим...

Легенда:
POV = Point Of View
V.O. = Voice Over
CUT TO: = край на сцена
-- = символ за "момент" в рамките на реплика. Героят се колебае или мисли или репликата остава недоизказана
FADE TO BLACK = затъмнение на кадъра
FADE OUT = оттъмнение
(beat) = кратък период от време

КОРИДОР В АПАРТАМЕНТ. Загрубяла обстановка, Балатум на пода, олющена боя по вратите, безцветни тапети.

Шум от ДУШ. Звъни се на вратата.

КАЛИНА, 29, в домашно облекло, отива до входната врата и поглежда през шпионката.

POV: ПРЕЗ ШПИОНКАТА
ОГРОМЕН, ПЪСТЪР БУКЕТ.

КАЛИНА е озадачена и развълнувана.

Звъни се повторно, този път по-продължително.

ЖЕНСКИ ГЛАС ОТ БАНЯТА
Кали, ще видиш ли кой е?

КАЛИНА отключва и отваря.

РАЗНОСВАЧ НА БУКЕТИ, ПЛЕШИВ МЛАД МЪЖ.
Добро утро!

КАЛИНА театрално ококорва очи при вида на букета)

КАЛИНА
Добро утро!

РАЗНОСВАЧ НА БУКЕТИ
Доставка за госпожица Генова.

Подава букета, жената го поема с гримаса на възхищение.

КАЛИНА
Коя Генова? Тук сме две Генови--

РАЗНОСВАЧ НА БУКЕТИ
(зачитайки се в бележка)
Дара Генова --

ЖЕНСКИ ГЛАС ОТ БАНЯТА
Кали, кой е?

КАЛИНА
(леко разочарована, кимайки с глава през рамо)
Сестра ми – Аз ще го взема

РАЗНОСВАЧ НА БУКЕТИ
(подавайки и малък формуляр и химикал)
Бихте ли се подписали тук.

КАЛИНА
Разбира се.

Разписва се.

РАЗНОСВАЧ НА БУКЕТИ
Приятна събота и неделя!

Тръгва по стълбите надолу. Тези все бързат.

КАЛИНА
Приятна и на Вас.

CUT TO:

КОРИДОР В АПАРТАМЕНТ.

ДАРА, 24, красива, стройна, излиза от банята с хавлия и кърпа на главата. Пара плъзва в коридора.

ДАРА прекосява коридора на път за кухнята. Замръзва на прага.

КУХНЯ. Малка и слънчева. Кухненската маса е заета от огромен букет поставен в поцинкована кофа – друга ваза не би го износила.

КАЛИНА гледа сестра си критично, стискайки малката картичка с пожелания от изпращача прикрепена с фенси шнурче към декорацията. Самата ДАРА опулва очи.

ДАРА
Елее, Калино ма, кво е това чудо, ма!

КАЛИНА
Ти ми кажи!

Разменят си погледи. Явно темата е имала предистория.

ДАРА
(кръсти се)
Калино, казвам ти честен кръст,
-- не знам нищо за тоя букет.

ДАРА издърпва картичката от ръцете на сестра си и жадно прочита няколкото думи.

КАЛИНА
Ти си голямо момиче, оправяй се --

Става, взима две кафени чаши и ги поставя от двете страни на масата.

КАЛИНА
-- Но мен ако питаш, тая работа не
върви на добре --

ДАРА
(сядайки)
Кълна се нищо не съм направила!

КАЛИНА налива топло кафе от стъклената кана.

КАЛИНА
Кажи му кратко и ясно: благодаря за
букета, страхотен е, но си имам гадже
и така нататък, ти знаеш кво се казва
в такива моменти.

КАЛИНА си сяда на мястото. БУКЕТЪТ застава с целия си внушителен размер между двете сестри.

КАЛИНА се принуждава да измести стола, за да вижда лицето на сестра си. ДАРА не реагира в подкрепа на мнението на сестра си.

КАЛИНА
Като се замисля, най-добре щеше да е
направо да го бях върнала –

ДАРА
Бе ти луда ли си! Как ще го връщаш?!
Сигурно струва, колкото взимам на месец!
Виж го колко е красив, колко е -- колко
е -- голЯм!

CUT TO:

ГОЛЕМИ, МЪЖКИ РЪЦЕ са обхванали ракета за скуош и притиснали кордата към леко провиснало мъжко шкембе. БЕЗИМЕННИЯ ПРЪСТ на едната ръка е декориран с тежък ПРЪСТЕН

МЪЖКИ ГЛАС
Ей такова дупе, кръшно, малко. От
години в офиса не сме имали такова дупе.
Ъъ!

СКУОШ ЗАЛА, бяла и слънчева.

ДИМИТЪР, към 50, вече натежаващ мъж, играе скуош с ЕВГЕНИ, към 40, гледано конте.

ДИМИТЪР
Само тази седмица съм я сънувал
поне два пъти.

ЕВГЕНИ се усмихва и застава на мястото за сервиз. ДИМИТЪР изведнъж става сериозен.

ЕВГЕНИ
Да не те надуши Мая? Говориш
ли насън?

Бие сървиз.

ДИМИТЪР
Мая да внимава какво –

Удря.

ДИМИТЪР
-- души

ЕВГЕНИ удря.

ДИМИТЪР удря.

ДИМИТЪР
-- да не се върне там --

Евгени удря.

ДИМИТЪР
(удряйки)
-- откъдето я зех!

ЕВГЕНИ удря, ДИМИТЪР удря, ЕВГЕНИ пропуска. ДИМИТЪР се радва шумно.

ЕДЪР ПЛАН НА РАЗГЪРНАТА КАРТИЧКА. НАПИСАНО НА РЪКА

„ЗА НАЙ-КРАСИВОТО МОМИЧЕ, КОЕТО ВИДЯХ НАСКОРО...И СЕ НАДЯВАМ ОТНОВО ДА ВИДЯ”

ПЕТЪР, 25, СВЕЖ, ИНТЕРЕСЕН, ХИП-ХОП ТИПАЖ, е клекнал пред БУКЕТА, пренесен междувременно в хола на сестрите Генови. Държи картичката в ръката си. БУКЕТЪТ е по-внушителен от клeкналото пред него момче.

ДАРА влиза.

ДАРА
Какво ще кажеш, а?

Хладнокръвна до последно.

ПЕТЪР всъщност не знае какво да каже. Вероятно е притеснен от възможността някой да е подарил цветя на гаджето му.

ДАРА
Какви букети получава Калето --

ПЕТЪР с облекчение се усмихва.

ПЕТЪР
Страхотен е!

ДАРА
(чука по китката си)
Пий си кафето, че закъсняваме.

ПЕТЪР
Чакам Калина да ми налее.

КАЛИНА влиза с кана кафе. Дара театрално я прегръща. Показен израз на привързаност.

ДАРА
Тъкмо казвах на Пепи за ненадейните
подаръци, които получаваш –-

ПЕТЪР се усмихва.

Застанали една до друга, изглеждат неравностойни. ДАРА, ослепително красива, стройна, стилно облечена. КАЛИНА, в никакъв случай грозна, но захабена, по-ниска, в овехтял домашен пеньоар.

КАЛИНА не е добър лъжец. За миг се разколебава и за да не издъни сестра си, поривисто отскубва и се хвърля да налива кафе в приготвената за ПЕТЪР ЧАША.

СЪБЛЕКАЛНЯ НА СКУОШ ЗАЛА

ДИМИТЪР се облича след душ. ЕВГЕНИ препасан с кърпа излиза от банята и отваря гардеробчето си. Замръзва. ДИМИТЪР го следи с проучващ поглед.

ЕВГЕНИ хвърля бърз поглед към ДИМИТЪР, натъкнал се е на нещо в гардеробчето си. Изважда ПАПКА.

ДОГОВОР ЗА СЧЕТОВОДНИ УСЛУГИ

Погледът на ЕВГЕНИ бързо минава през текста, разгръща листовете, спира за малко на ФРАЗАТА „18 500 лева/месец” и стига до последна страница.

ПОДПИС на ДИМИТЪР БЛАЖЕВ И ПЕЧАТ

ЕВГЕНИ въздъхва с облекчение.

ЕВГЕНИ
Дими – благодаря ти!
(клати глава)
-- Бях започнал да си мисля, че
по някаква причина няма да го продължиш.

ДИМИТЪР мнително следи реакцията му. Физиономията му е крива, в очите му има един особен болнав блясък, същевременно пренебрежение и следа от желание да доминира.

ДИМИТЪР
А що, аз съм доволен. Малко те забавих,
но напоследък направо не смогвам --

ЕВГЕНИ стрелва ДИМИТЪР с поглед.

ЕВГЕНИ
Благодаря ти адски много!

КОННА БАЗА.

ДАРА язди КОН на повод. Явно се наслаждава. Поглежда към гаджето си.

ПЕТЪР пийва сода и я гледа щастлив отстрани.

ПЕТЪР
Супер си! Изправена, така!

Опъва рамена назад, правейки показно.

СТИЛНА, ПРОСТОРНА ТРАПЕЗАРИЯ.

Голяма маса с приготвени в единия край прибори за двама.

МАРИНА, около 30, гледана жена с меко, чаровно излъчване, седи и замислено гледа в порцелановите чинии пред себе си.

Меланхоличното изражение на жената, огромната маса и двете самотни чинии в единия ъгъл навяват самота.

Чува се шум от отваряне на врата. Стъпки.

V.O. ДИМИТЪР
Нещо не съм гладен. С Женята пихме по
една бира и се издух като плондир --

Отдалечаващи се СТЪПКИ.

МАРИНА остава за един дълъг миг загледана в нищото и спокойно започва да прибира чиниите и приборите.

ПАРК.

ЕВГЕНИ седи на пейка до МАЙКА си – чуплива, бледа старица.

Пред тях минава жена с бебешка количка.

Старата жена я проследява с поглед. Извръща се към сина си, който вдига отбранително ръце.

Наслаждават се на слънцето. Синът нарушава мълчанието.

ЕВГЕНИ
Знам, знам --

СТАРИЦАТА
Като знаеш, кво чакаш?!

ЕВГЕНИ се почесва, където не го сърби.

СТАРИЦАТА
Един мъж на 40 без жена и деца си
е чист негодник!

ЕВГЕНИ прочиства гърлото си. Опитва да смени темата.

ЕВГЕНИ
Днеска С фирмата на Димитър подписахме
за още една година.

СТАРИЦАТА
С кой?

ЕВГЕНИ
С фирмата на Димитър. На Блажеви
малкия син е шеф на голяма фирма.

СТАРИЦАТА
(отсича)
Не го знам!

ЕВГЕНИ
Бяха един етаж над нас. Преместиха
се 90та година --

ЕВГЕНИ въздъхва. Склерозата на никого не прощава. Очите на майка му се проясняват. Сетила се е.

СТАРИЦАТА
Ти още ли дружиш с тоя серсем?

ЕВГЕНИ вдига неопределено рамена.

ЕВГЕНИ
Най-важния клиент ми е.

СТАРИЦАТА
(отсича поривисто с ръка)
Халал да ти е --

ИНТЕРФЕЙС НА МЕЙЛ БРАУЗЪР. Отворен на полето за адрес на получателя.

CEO@csir.bg

ПРОСЛЕДЯВАМЕ КУРСОРА КЪМ ПОЛЕТО SUBJECT

В ПОЛЕТО SUBJECT СЕ ПОЯВЯВА ДУМАТА

„BUKET”

ИЗТРИВА ГО И НАПИСВА

„NICE SURPRISE :-)”

ИЗТРИВА ГО, НАПИСВА

„ИЗНЕ„
ИЗТРИВА ГО.

ДАРА е на работното си място и е видимо затруднена да формулира мейл до шефа си.

Става, минава през офиса и стига до кафе машината. Налива си кафе. ПИЕ.

Връща се на работното си място.

Бързо натраква един мейл, тайничко се кръсти, върху корема, за да е под бюрото и никой да не я види.

Пуска мейла.

Sending message 1

Message sent

ТРОТОАР. ШУМ ОТ КОЛИ. ХОРА.

ДАРА и КАЛИНА в обедната почивка. ГОЛЯМАТА СЕСТРА изглежда по-добре, когато е облечена и гримирана. В походката и си личи яда, който чувства.

КАЛИНА
Тоя мейл е голяма грешка.

ДАРА
Кало, аз-трябва-да-знам --

КАЛИНА спира рязко.

КАЛИНА
Какво точно искаш да знаеш? Че
шефа ти иска да ти го сложи и да
бега? Или че имаш свястно гадже,
което ще те намрази като научи?!
Кое точно не знаеш?!

ДАРА се заглежда нацупено в сестра си. Маха с ръка и се отдалечава безмълвно.

КАЛИНА
(подвиква след нея)
Не се сърди сеа! Ти си ми
най-важна – Даро! --

ДАРА завива зад ъгъла. Опира се на стената. С усилие спира сълзите си.

В този момент извърта глава настрани и вижда приближаващия се ДИМИТЪР. Съвременен герой, с шикозен костюм, твърд говор, фенси слънчеви очила. Говори делово по мобилния, крачи уверено.

Около ДАРА всичко заблестява, сякаш милиони пеперудки от светлина пърхат около девойката.

Тя бързо изтрива издайническата сълза, стекла се по бузата, изправя се в цялото си великолепие и се позиционира така, че да реализира една чудесна среща.

ДИМИТЪР с всяка крачка скъсява дистанцията помежду им.

Устните на ДАРА се разтеглят в лека усмивка.

ДИМИТЪР е на 5 крачки пред нея. Кара се на някого в слушалката.

Лицето на ДАРА е открито и приветливо.
Готова е за срещата.

ДИМИТЪР я подминава, сякаш без да я забележи.

Лицето на ДАРА се вкаменява. В тези моменти всичките ни жлези бълват секретите си, карайки ни в крайна сметка да се чувстваме объркани до дъното на съществото си.

По устните на ДИМИТЪР плъзва една от неговите тънки, ехидни усмивки. Не, той я е видял много добре. Даже прекалено добре, това е една от неговите извратени игрички. Поглежда телефона си – дисплея издава, че само се е правил, че говори с някой.

ДАРА се отърсва от шока. Отърсва се и то как. Унижението е студен душ.

Обръща се подир отдалечаващия се мъж и му вдига СРЕДЕН ПРЪСТ.

V.O.
Ядно чукане на пръсти по клавиатура.

ЛОГОВЕ от ICQ

kalina: ebi go. tiq okolo 50te sa mi qsni

foxy: sigurno ti izglejdam qko tupa 

kalina: ???

foxy: edno 4e mi kaza, ama i otdelno ne6to hi4 ne se orientiram s tezi muje

kalina: perfektno se orientirash.

foxy: ami-ami

kalina: pepi ti si go izbra 

foxy: 

КЛИНК

ПОПЪП информира за пристигнал НОВ МЕЙЛ.

ДАРА клика. Очите и се разширяват. МЕЙЛ от ДИМИТЪР.

Очите и бягат по текста. ГЛАСЪТ НА ДИМИТЪР, МЕК, ЗАВЛАДЯВАЩ. V.O.

ДАРИНА, БЪРЗАМ ДА ТИ ПРАТЯ
ТОЗИ МЕЙЛ ПРЕДИ ДА СИ МЕ
ОБЯВИЛА ЗА КРАЙНО ИРАЦИОНАЛЕН
ТИП.

ДНЕС НА УЛИЦАТА ТЕ ЗАБЕЛЯЗАХ.
МИСЛЯ, ЧЕ И ДОРИ ДА НЕ ТЕ
ПОЗНАВАХ, ПАК НЯМАШЕ КАК ДА
НЕ ТЕ ЗАБЕЛЕЖА. ТИ СИ САМОТО
ИЗЯЩЕСТВО. БЛАГОДАРЯ ТИ И ЗА
МЕЙЛА ОТ ТАЗИ СУТРИН. РАДВАМ
СЕ ЧЕ ЦВЕТЯТА СА ТИ ХАРЕСАЛИ.
ИЗБИРАХ ГИ ПОВЕЧЕ ОТ ЧАС --

ДАРА се разтрперва.

V.O. ДИМИТЪР CONT’D

-- ОТНОВО, МОЛЯ ТЕ ДА МИ ПРОСТИШ
ТОВА, ЧЕ НЕ ТИ СЕ ОБАДИХ, НО
МАЛКО ПРЕДИ ТОВА СЕ БЯХ
РАЗДЕЛИЛ С ХОРА, КОИТО ИМАТ
СЛАБОСТИТЕ ДА КЛЮКАРСТВАТ И
ДА РАЗНАСЯТ РАЗНИ ИСТОРИИ.

ИМАМ КРАТКО ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА ТЕБ.
НАДЯВАМ СЕ ДА ТИ ХАРЕСА...
В ПЕТЪК В 14 ЧАСА ТЕ ЧАКАМ НА
ЛЕТИЩЕТО – НОВИЯ ТЕРМИНАЛ.

ДАРА поема дълбоко въздух, от вълнение изглежда като трескава.

V.O. ДИМИТЪР CONT’D

НЕ СЕ ЗАНИМАВАЙ ДА СЕ ОБАЖДАШ,
ЧЕ СИ ТРЪГВАШ ПО-РАНО, НЯМАШ
НУЖДА ОТ БАГАЖ, ЩЕ СИ КУПИМ,
КАКВОТО НИ Е НЕОБХОДИМО –
ТАМ, КЪДЕТО ЩЕ ПРЕКАРАМЕ ТОЗИ
НЕЗАБРАВИМ УИКЕНД --

ДАРА е като ударена от гръм.

ЗАСТИНАЛОТО ИЗРАЖЕНИЕ остава, докато офиса около нея изчезва и бива заменен от СПАЛНЯ. ОСКЪДНО ОСВЕТЕНА

ПЕТЪР целува ДАРА по корема, която е в мислите си далеч от тази спалня.

Устните на ПЕТЪР поемат надолу...

Пасивността на ДАРА се сменя с раздразнение.

ДАРА
Не съм в настроение --

ПЕТЪР не спира.

ДАРА
Престани, моля те!

ПЕТЪР здраво е заорал между краката и.

ДАРА
Пепи, стига!

Тя рязко отблъсква главата ПЕТЪР, става, намята нещо и излиза.

ПЕТЪР е жалък в недоумението си.

КУХНЯ. ОСВЕТЕНА ОТ УЛИЧНИТЕ ЛАМПИ.

ДАРА влиза. Налива си вода. Сяда и пие.

Подсмърча леко.

Поглежда към вратата.

КАЛИНА, чорлава я гледа в полусъница.

КАЛИНА отива до шкаф, отваря и изважда бутилка алкохол.

КАЛИНА
Искаш ли?

ДАРА
Ц --

КАЛИНА си налива и сяда от другата страна на масата.

Отпива с тихо посръбване.

ДАРА подсмърча.

КАЛИНА
Само за едно те моля
(отпива)
-- да се пазиш --

EXT. ПАРКИНГ НА ТЕРМИНАЛ. ЛЕТИЩЕ. ПРЕКРАСЕН ЛЕТЕН ДЕН.

Такси спира пред централния вход на ЗАМИНАВАЩИ. Дара излиза, и се шмугва в сградата.

FADE TO BLACK

ТРИ БЪРЗИ СЦЕНИ

1. КАЦАЩ САМОЛЕТ НА ФОНА НА ЗАЛЕЗА.

2. ЕВГЕНИ ЗВЪНИ НА ВРАТА

3. ПЕТЪР ЗВЪНИ НА ВРАТА

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА СЦЕНИТЕ

1. ЛЕТИЩЕТО Е НА МОРЕТО

2. МАРИНА ОТВАРЯ НА ЕВГЕНИ

3. КАЛИНА ОТВАРЯ НА ПЕТЪР

FADE TO BLACK

FADE OUT

ИЗИСКАН РЕСТОРАНТ С ИЗГЛЕД КЪМ МОРЕТО

Келнерът носи красиво аранжиран десерт. ДАРА с възхищение го посреща. Пред Димитър масата е чиста, явно няма да има десерт.

ДИМИТЪР
(припряно)
Сметката моля!

ДАРА вдига за кратко поглед притеснена от тази проява на нетактичност да се иска сметката преди да е приключила тя.
ДИМИТЪР се усмихва псевдо-чаровно.

ДИМИТЪР
Нямам търпение да се качим горе --

ДАРА се засмива блгосклонно.

ХОЛ.

МАРИНА Е ВЪЗСЕДНАЛА ЕВГЕНИ НА ДИВАНА. ПОЛУРАЗСЪБЛЕЧEНИ. ПИЯТ ШАМПАНСКО. ЖЕНАТА ЛЕКО СЕ ПОКЛАЩА – НЕЯСНО ДАЛИ СА ОЩЕ В ПЕТИНГА ИЛИ В СЪЩИНСКАТА ЧАСТ...

ЕВГЕНИ
Мислила ли си дали искаш деца?

МАРИНА се засмива жизнерадостно.

ЕВГЕНИ се засмива след нея.

МАРИНА
Мислила съм --

ЕВГЕНИ
И?

Бърка с пръст в шампанското и бавно се намазва по зърното.

МАРИНА бавно се навежда и засмуква шампанизираното зърно.

МАРИНА
Децата не са за мен --

ЕВГЕНИ
(с пресекващ глас)
Как така не са за теб?

МАРИНА
(изправя се с крива усмивка)
Децата са досадни и изнервящи!

ЕВГЕНИ се усмихва неопределено. Отпива. Няма да го огрее с децата.

ХОЛА НА КАЛИНА И ДАРА

ПЕТЪР, е стиснал глава с ръце. КАЛИНА безидейна стои настрана.

ТЕЛЕФОНЪТ на ПЕТЪР звъни.

Той трескаво го изважда, но се разочарова, когато вижда, кой се обажда. Вдига.

ПЕТЪР
(вяло)
Маме?

(beat)

ПЕТЪР
Не, още не се е обадила --

Хвърля поглед към КАЛИНА.

ПЕТЪР
-- Не, и тя не знае --

На КАЛИНА и става неудобно – тя много добре знае къде се намира сестра и.

ПЕТЪР
(въздишайки)
Калина вика да не се обаждаме още --

(beat)

ПЕТЪР
ОК, айде чао. Ще ти се обадя, да. Чао --

Оставя телефона, въздъхва.

ПЕТЪР
Майка ми вика да се обадим в полицията --

КАЛИНА нищо не казва.

С поривисто движение ПЕТЪР започва да набира номер. КАЛИНА застава до него и слага ръка върху неговата.

КАЛИНА
Пепи!

ПЕТЪР разбира, че ще се случи нещо важно. Оставя КАЛИНА да изземе леко телефона от ръката му.

КАЛИНА сяда до него. С усилие се владее, взима ръцете му в своите. Милва го по бузата.

КАЛИНА
Дара е на морето -– с шефа си --

ПЕТЪР вдига рязко зачервените си очи към нея. Поглежда към ъгъла, към БУКЕТА.

КАЛИНА хапе устни.

КАЛИНА
От него е --

БАНЯ. ЗАДИМЕНА ДУШ-КАБИНА

Струйка кръв се стича към сифона. ДАРА се е облегнала с отчаяно изражение на стената.

ХОТЕЛСКА СТАЯ. ВЕЧЕР. МУЗИКА ОТ ТЕЛЕВИЗОРА.

ДИМИТЪР, във ведро настроение, припява песента от тивито, проснал се напреки на леглото като тюлен. Само по слипове. Гол изглежда отблъскващ.

Става и отива към гардероба. Минавайки почуква по вратата на банята.

ДИМИТЪР
Ехо --

От вътрешния джоб на сакото си, с което е пътувал изважда блистер Виагра. Взима едно хапче, след катър размисъл, взима още едно.

Връща се в леглото. Намества се удобно. Сваля си слиповете. След кратък размисъл се покрива с чаршаф.

Вратата на банята бавно се отваря. ДАРА излиза увита цялата в хавлии и кърпи. Плахо приближава към ДИМИТЪР. Присяда на края на леглото.

ДИМИТЪР я оглежда критично.

ДИМИТЪР
Какво има?

ДАРА
Дойде ми --

ДИМИТЪР неволно изръмжава и става неспокоен. Разтрива ръце, разтрива ръце една в друга. Изръмжава пак. Сяда в леглото.

ДАРА
-- Неочаквано --

ДИМИТЪР изръмжава в отговор. Странно как го избива разочарованието.

Поривисто взима дистанционното и спира телевизора.

МЕЛЧАНИЕ

НЕЛОВКО МЪЛЧАНИЕ.

ДАРА
Моля те кажи нещо.

ДИМИТЪР изръмжава за пореден път. Въздъхва. Пуска телевизора.

ДИМИТЪР
Нищо де, нищо. Какво толкова? --

Засмива се нервно.

ДИМИТЪР
Пак ще си прекараме много добре.
Досега си прекарваме чудесно, а?
Чудесно си прекарваме --

ДАРА го поглежда, готова да се разплаче. Кима утвърдително и неубедително.

ДИМИТЪР
Я стани! Стани – стани!

ДАРА става.

ДИМИТЪР
Я махни тая чалма от главата!

ДАРА маха кърпата от косата си.

ДИМИТЪР изръмжава одобрително. Поляга обратно на леглото.

ДИМИТЪР
Хайде сега бавничко свали хавлията --
до кръста. Не надолу. Няма да се
притесняваме, нали така --

ДАРА с неудобство сваля хавлията и оголва гърдите си.

ДИМИТЪР изръмжава одобрително. Поглежда над шкембето към слабините си.

ДИМИТЪР
Глей, глей кво става тук --

ДИМИТЪР с театрален жест отмята чаршафа.

По някаква извратена логика това трябва да е признание за красотата и сексапила на Дара.

ДИМИТЪР
Ахаа!

Дара започва да диша учестено. Но не от възбуда.

ДИМИТЪР се разкрачва гротескно и я подканя с ръка.

ДИМИТЪР
Ела де, ела!

ДАРА плахо пристъпва напред.

ДИМИТЪР
(сочейки се към мъвкото достойнство)
Глей как се е наперил, а! Само
като те видя, хаха! Ела, ела!

ДАРА пристъпва още крачка напред.

ДИМИТЪР
Клекни сега, клекни де.

Кляка пред него с наведена глава.

ДАРА POV
Погледът и тръгва от стъпалото с конвулсивно свиващи и разгъващи се пръсти, косматите дебели крака, словете тлъстина на корема и гърдите и през шкембето спира на лицето му.

ДАРА
(почти без глас)
Моля те да загасиш лампата --

ДИМИТЪР вдига глава от възглавницата и втренчено се заглежда в ДАРА.

ДИМИТЪР POV
Красивото и бледо лице на ДАРА наполовина скрито зад шкембето.

Един дълъг миг по всичко изглежда, че ДИМИТЪР ще се ядоса, но изведнъж изражението му се смекчава и той протяга ръка към нощната лампа.

И замръзва.

Потръпва.

ПОТ избива по челото му.

Хваща се за лявата предмишница.

Започва да дища често.

ДАРА скача назад като ужилена.

ДИМИТЪР
(пресипнало)
Викай! Бърза! Помощ!

ДАРА опулва очи.

ДИМИТЪР
(пресипнало)
Не гледай тъпо, ма, викай Бърза Помощ --

ДАРА се разревава и панически избягва от стаята. Както си е по хавлия.

КРАЙ

ЧЕРЕН ЕКРАН

Не още.

ЕКСТАЗ.

ПЕТЪР чука Калина на кухненската маса.

КРАЙ!!!

Яка чалга за финал

Yossarian
writer.bg@gmail.com

Най-добрите интернет снимки за 2007

2008-05-14T01:12:00.000-07:00

Ники Миленков от Уникредит Лизинг ми изпрати тези няколко слайда тази сутрин, с което ми направи деня.

И тъй като мейла от известно време не е най-подходящ за споделяне, го пускам направо в нета :-)

Най-добър ландашт (отворен)

Най-добър ландшафт (затворен)

Най-добър ърбан ландшафт

Най-добро менте

Най-добра ad hoc снимка

Най-добър човешки ландшафт

Най-добра снимка "сред дивия живот"

Кученце

Котенце

Улични графити

Графити върху тела

X-Treme спорт

Най-добра снимка за транспорт и придвижване

Най-любима на мъжете

Най-любима на жените

Специална за отбелязване

Чест

И....

НАЙ-ДОБРА ГЛОБАЛНА СНИМКА

Когато един изследовател на мозъка получи удар

2008-04-02T10:51:00.000-07:00

Като се замисля с подръчни средства (моят собствен мозък), колко малко знаем за това какво е мозъка, как функционира, как е устроен и ожаднявам.

Имайки в предвид, че този свят се движи от идеи, креативност, демони и мании с първоизточник само и единствено нечий мозък, то непознаването на този първоизточник ни обрича на инертност, суеверие и успех, зависещ до голяма степен от ирационални стечения на обстоятелствата, наречени "гол късмет" и отричане, базирано единствено на невежество.

Аз нищо не разбирам от мозъци. Но тази сутрин в пощенската кутия се получи редовния нюзлетър na Боб Дойл, един от хората зад филма The Secret. Боб Дойл поддържа сайта MindPowerNews.com.

Историята този път е следната...

Една сутрин невроантроположката Джил Болти Тейлър получава възможност, която рядко се случва на изследователи на мозъка - получава удар. Но не от бързите и силни, които те оставят като труп на място, а бавен и постепенен, така че тя спокойно може да чувства и анализира ставащото с мозъка и. Тя си спомня всеки един момент.

Това е една история за мозъка ни, как той ни дефинира и свързва със света и с другите около нас.

Транскрипция
(моля да бъдете благосклонни към автоматичния превод, който всъщност, ще видите, съвсем не е зле :)

Аз започнах да уча мозъка защото аз имах брат, който е бил диагностициран с шизофрения. И като сестра и като учен, аз исках да разбера, защо e така, че мога да взема моите мечти, аз мога да ги свържа към моята действителност, и аз мога да карам моите мечти да бъдат моя реалност - това, което става с брат ми и неговата шизофрения, е че неговия мозък не може да свърже неговите мечти с обща, споделена от повечето нас действителност, вместо това те стават заблуди?

Така аз посветих моята кариера, за да проуча сериозните умствени болести. И аз се преместих от моя роден щат Индиана в Бостън, където работех, в лабораторията на д-р Francine Benes, харвардската катедра по психиатрия. И в лабораторията, ние питахме, какви са биологичните разлики, между мозъците на индивиди, които биха били диагностицирани с нормален контрол, в сравнение с мозъците на индивидите диагностицирани с шизофрения, шизоефективни или с бипилярен дизордър?

Така ние картографирахме всъщност microcircuitry на мозъка, кои клетки с кои други комуникират, какви химикали обменят, и тогава с какви количества от тези химикали. Също имаше голямо значение в моя живот защото аз правех този вид проучване през деня, а вечер и в уикендите бях защитник към национален съюз за умствени болести.

Но на сутринта на 10-и декември 1996 аз се събудих за да открия, че аз самата имах мозъчен проблем. Един кръвоносен съд избухна в лявата половина от моя мозък. И за четири часа аз гледах моя мозък да се влоши напълно в неговата способност да преработва цялата информация. В сутринта на кръвоизлива аз не можех да ходя, говоря, четя, пиша или да си спомня някаква част от моя живот. Аз станах всъщност дете в тялото на жена.

Ако вие сте видяли изобщо мозък на човек, очевидно е, че двете полукълба са напълно отделни от едно от друго. Аз съм внесла за вас мозък на истински човек. [Благодаря] Всъщност, това е мозък на истински човек. Това е предната част на мозъка, задната част на мозъка с гръбначен мозък, който излиза надолу, и това е това, как ще бъде позиционирано вътре в моята глава. И когато гледате мозъка, очевидно е, че двата мозъчни полукълба са напълно отделени от един от друг. С онези от вас, които разбират компютри, дясното полукълбо функционира като успореден процесор. Докато лявото полукълбо функционира като сериен процесор.

Двете полукълба комуникират едно с друго чрез corpus collosum,, което е създадено от около 300 милиона axonal влакна. Но различни от онова, двете полукълба са напълно отделни. Защото те обработват данни различно, всяко полукълбо мисли за различни неща, интересуват се от различни неща, и това аз дръзвам ли да кажа, че те имат много различни индивидуалности.

[Извинете ме. Благодаря ви. За мен е радост да съм тук]

Нашето дясно полукълбо е всичко за този момент, за мига. То е всичко за тук и сега. Нашето дясно полукълбо мисли в изображения и то учи кинестатично чрез движението на нашите тела. Информация във форма на енергията протича паралелно от всички наши сетива. И тогава то избухва в този огромен колаж на това, което е сегашния момент: това, на което мирише, това, каквото изглежда, и това, като какво звучи. Аз съм енергия, свързана с обркъжаващата ме енергия чрез чувствителността на моето дясно полукълбо. Ние сме енергийни същества, свързани като семейство едно с друго, чрез чувствителността на десните си полукълба. И точно тук, сега, всички ние сме като братя и сестри на тази планета, тук сме, за да направим света едно по-добро място. И в този момент ние сме съвършени. Ние сме едно цяло. Ние сме красиви.

Моето ляво полукълбо е много различно място. Нашето ляво полукълбо мисли праволинейно и методично. Нашето ляво полукълбо е всичко за миналото, и то е всичко за бъдещето. Нашето ляво полукълбо е замислено да вземе онзи огромен колаж на сегашния момент. И да започне да отбира детайлите и повече детайли и повече детайли за тези детайли. После категоризира и организира цялата тази информация. Свързва я с всичко в миналото, което сме научили и проектира в бъдещето всички наши възможности и умения. Лявото ни полукълбо мисли на определен език. То е онова непрекъснато мозъчно бърборене, което свързва мен, моя вътрешен свят с моите външни светове. То е толкова малко нещо, което ми казва на път за в къщи , "хей, не забравяй да купиш банани, и да ги изядеш утре сутринта". То е онази пресметлива интелигентност, която ми напомня, когато трябва да пусна пералня. Но може би най -важното, то е онзи малък глас, който ми казва: аз съм, аз съм. " И веднага след като моето ляво полукълбо ми напомни: аз съм, аз се обособявам, ставам истински отделен индивид, отделен, от енергийния поток около мен и отделен от теб.

Тази част на мозъка си загубих сутринта, в която получих удара.
В сутринта на удара, се събудих с болка от блъскане зад моето ляво око. И то беше от вида пронизваща болка, която вие получавате, когато отхапете сладолед. И то ме хвана и после то ме освободи. Тогава то ме хвана и ме пусна. За мен е много необичайно да изпитам който и да е вид болка, така че аз помислих, добре, ще започна моята нормална процедура. Така аз станах и скочих на моя велоергометър, който си е една пълноценна фитнес машина. Тренирам аз и осъзнавам, че ръцете ми приличат на примитивни лапи, хванали дръжките на уреда. Помислих си, чудна работа. Гледам надолу към тялото си, уха, аз съм едно странно изглеждащо нещо. Сякаш моето съзнание е далеч от моя нормален начин на възприемане на действителността, от човека върху фитнес-машината, който усеща всичко, до някакво езотерично пространство, където аз се наблюдавам отстрани, тренирайки върху уреда.

И ставаше все по чудато, и моето главоболие ставаше все по-силно, така че аз слизам от фитнеса, минавам през всекидневната и осъзнавам, че всичко вътре в моето тяло е забавило ход. И всяка стъпка е много твърда и много преднамерена. Няма никаква флуидност в моята крачка, и има едно стягане на моите възприемания, всъщност аз съм само фокусиран върху вътрешните си системи. И аз стоя в моята баня, готова да пристъпя към душа и всъщност чувам диалога вътре в тялото си. Аз чух малък глас да казва, " добре, ти мускул трябва да се свиеш, ти мускул да се отпуснеш. "

И аз загубих равновесия и политнах към стената. И аз гледам надолу моята ръка и осъзнавам, че не мога вече да дефинирам границите на моето тяло. Аз не мога да дефинирам това, къде започвам или къде свършвам. Защото атомите и молекулите на моята ръка се съчетаха с атомите и молекулите на стената. И всичко, което аз можех да открия, беше тази енергия. Енергията. Аз се питам, какво е погрешно с мен? какво става? и в онзи момент бърборенето към моят мозък, бърборенето към лявото полукълбо спря. Сякаш някой взе дистанцио0нно и натисна бутона за изключване на звука. Пълна тишина.

И отначало аз бях шокирана за да се открия вътре в тих ум. Но тогава аз бях веднага привлечена от великолепността на енергията около мен. И защото аз не можех вече да идентифицирам границите на моето тяло, аз се чувствах огромна и просторна. Чувствах се едно с цялата енергия и там беше красиво.

Тогава, изведнъж, моето ляво полукълбо се завръща онлайн и ми казва, "hey! имаме проблем, имаме проблем, трябва да получим някаква помощ. "всъщност то е подобно, добре, добре, аз получих проблем, но тогава аз се върнах в съзнание, и любящо нарекох това пространство земята Ла Ла. Толкова хубаво беше там. Представете си, какво щеше да бъде, да не сте свързани от вашето мозъчно бърборене, което ви свързва с външния свят. Всъщност тук аз съм в това пространство и всеки стрес свързан с моята работа беше изчезнал. И аз се чувствах по-лека в моето тяло. И си представете всички връзки във външен свят и многото стресиращи фактори, те бяха заминали. Аз изпитах чувство на мир. Представете си това, което щеше да ви е, ако изгубите 37 години от емоционалния си багаж! Аз изпитах еуфория. Еуфорията е хубава и тогава моето ляво полукълбо идва онлайн и то казва, че "hey! Трябва да внимавате, ние трябва да получим помощ. Започнах да мисля, трябва ми помощ, трябва да се съсредоточа. Измъквам се от душа, обличам се механично, ходя около моя дом и си мисля: Трябва да отида на работа, трябва да отида на работа. Мога ли да шофирам? Мога ли да шофирам?

И в онзи момент моята дясна ръка напълно се парализира. И аз осъзнах: Господи! Аз имам удар! Аз имам удар! И Следващото нещо, което моят мозък ми казва:Еха! Това е всъщност готино. Това е всъщност готино. Колко мозъчни учени имат възможността за изучаването на техния собствен мозък от вътре?

И тогава: "но аз съм много заета жена. Аз нямам време за удар! добре, аз не мога да попреча на удара да се случи, така че аз ще правя това за седмица или две, и тогава аз ще се завърна към моето действие, добре.

Всъщност аз трябва да се обадя за помощ, трябва да се обадя в работата. Аз не можех да си спомня номера на работно място, всъщност аз си спомних, че в моя домашен офис имам визитка с номера на другия офис. Така аз отивам в моя кабинет, изваждам 3-инчов стек визитки. И гледам визитката отгоре, и въпреки че аз можех да видя, че това е, като че ли изглеждаше да е моята визитка, аз не можех да кажа дали това беше моята карта или не, защото всички, които аз можех да видя, бяха пиксели. И пикселите на думите се съчетаха с пикселите на фона и пикселите на символите, и аз просто не можех да разкажа. И аз щях да чакам това, което аз наричам вълна на яснота. И в онзи момент, аз щях да бъда способна да се свържа към нормалната действителност и аз можех да кажа, това не е визитката, това не е визитката. То ми отне 45 минути, за да напредна един инч надолу вътре в стека с визитки.

Междувременно, за 45 минути кръвоизливът става по-голям в моето ляво полукълбо. Аз не разбирам числа, аз не разбирам телефона, но то е единствения план, който имам. Взимам телефонната слушалка и я поставям точно тук, взимам визитката и я поставям точно тук, и напасвам формата на завъртулките на визитката с формата на завъртулките на телефонната слушалка. Но тогава аз ще се скитам назад във владенията на Ла Ла, и не си спомням кога завръщам се, ако аз бях набрал вече онези номера.

Така че аз да трябва да използвам моята парализирана ръка като пън, и да покрия числата които вече натиснах, така че като се върна в нормалната реалност да си кажа, да, аз съм набрала вече това число. Накрая числото става набрано, и аз слушам телефона, и моят колега вдига телефона и казва: Whoo wooo. [смях] Казвам на себе си: О, Господи! Звучи като ловджийски пес! и така аз казвам на него, за мене си съвсем ясно му казвам. "Аз съм Джил! Имам нужда от помощ!, но това, което излиза от устните ми е, Whoo wooo! Мисля си, О, Господи! Звуча като ловджийски пес!" Така аз не можех да зная, не знаех, че не мога да говоря или разбера език, докато не опитах.

Моят колега осъзнава, че аз имам нужда от помощ, и вика бърза помощ. И известно време по - късно аз се возя с линейка през Бостън към болницата. И аз се къдря в малка ембрионална топка. И като балон с последното парче въздух само, само точно през балона аз усетих моя енергиен асансьор и аз усетих, че моя дух ще се предаде. И в онзи момент аз знаех, че аз не бях вече хореографа на моя живот. И също докторите спасяват моето тяло и дават втора възможност за живот или това беше вероятно моя момент на преход.

Когато аз се събудих по-късно онзи следобед аз бях шокирана да открия, че още бях жива. Когато усетих, че моя дух ще се предаде, аз казах сбогом на моя живот, и моя разум е сега разделен между две много противоположни равнини на действителност. Стимулацията, която влиза чрез моите сензорни системи, се чувства като чиста болка. Светлината изгори моя мозък както пожар и звуци беше толкова силен и хаотичен, че аз не можех да различа глас от общия шум и всичко, което исках беше да избягам. Защото аз не можех да идентифицирам позицията на моето тяло в пространството, аз се чувствах огромен и скъп, като джин тъкмо освободен от бутилката. И моя дух се рее свободно като голям кит през море на тиха еуфория. Хармонично. Аз си спомням смятайки, че няма начин, по който да върна тази огромност обратно в това малко тяло.

Тогава осъзнах; аз съм още жива! Аз съм още жива и постигнах нирвана. И ако аз съм имала нирвана и аз съм още жива, тогава всеки, който е жив, може да постигне нирвана. Аз изобразявам свят, който е запълнен, с красиви, мирни, обичащи хора, които знаеха, че те можеха да стигнат до това пространство в който и да е момент. И че те можеха нарочно да изберат да стъпят вдясно от техните леви полукълба и да открият този мир. И тогава осъзнавам какъв огромен дар това преживяване може да бъде, че това е удар на прозрението, което това можеше да бъде, за това как живеем нашите животи. И то мотивирано. И то ме мотивира да се възстановя.

Две и половина седмици след кръвоизлива, хирурзите ме трапанираха и махнаха съсирек с размер на топка за голф, който подтискаше моите центрове на речта. И ето ме тук с моята майка, истинският ангел на моят живот. Отне ми осем години напълно да се възстановява.

Всъщност кои сме Ние ? Ние сме силата на живота във вселената, с ловкостта и двама познавателни центрове. И ние имаме силата да избираме, момент след момент, кой и какви искаме да бъдем на този свят. Точно тук, точно сега, аз мога да стъпя в съзнанието на моето дясно полукълбо, където ние сме -- аз съм силата на живота във вселената, мощта на 50 трилиона красиви молекулярни гении, които представляват моята форма. В едно със всичко онова, което съм. Или мога да избера да стъпя в съзнанието на моето ляво полукълбо. Където аз ставам отделен индивид, твърд, отделен, от потока, отделен от вас. Аз съм д-р Джил Болти Тейлър, интелектуалка, невроанатомист. Тези са дветене начала вътре в мен.

Кой бихте избрали? Кой избирате? Кога?
Аз вярвам, че колкото повече време отделяме да задействаме дълбоката вътрешна мирна схема на нашите десни полукълба, толкова повече мир ние ще хвърлим към света и по-мирната нашата планета ще бъде. И аз сметнах, че това е идея, която си струва да бъде разпространена.

От стискане да се на*каш

2008-03-28T02:43:00.000-07:00

Януари 2000, Плевен.

Отбивам военната си служба в центъра за подготовка на новобранци Плевен. Студено, снежно. Малко след клетвата се разхождам с един друг войник из центъра на града и се чудим с какво да си загубим времето – основно състояние в българската армия.

Аз спирам да си оправя кубинката, стъпва на една кашпа за удобство и другият войник, родом от Долна Митрополия (тоест местен), се засмива: това беше любимата кашпа на предишния кмет. !. Знаех, че към онзи момент Найден Зеленогорски е кмет на Плевен. Момчето ми обясни, че Румен Петков бил предишния кмет.

В смисъл? Как любимата кашпа!? Ами излиза ей от онзи ресторант, посочва ми, вади го и се изпикава в тази кашпа. Почеса се, знаеш ли, той всъщност и в един шадраван обичаше да пикае. Ма като се замисля, май е опикал целия център. Посмяхме се. Що за животински начин да маркираш територия! Е, нали вече не е кмет, има някаква утеха, бърборихме си. Почти мигновенно забравих името Румен Петков и неговия слаб мехур, и кучешки навици.

Януари 2001, София.

След като приключих с милитаристичните девет месеца от моя живот, започнах работа в банка. В банките доста често се налага да се работи до късно. Една вечер, беше към 9, се прибирам към къщи. Пътят ми минава покрай хотел Шератон. Гледам, един мъж на възраст пикае в една кашпа, а до него притеснено пристъпва жена във вечерна рокля. Отначало беше с гръб към мен. Притеснен от шумна тайфа младежи, които се задаваха от другата страна, мъжът се извъртя, при което описа една грациозна дъга, опика роклята на жената, и ми се яви в цял ръст на 3 метра от мен – Иван Славков.

Аз тактично подминах. Логично си спомних и за бившия кмет на Плевен. Заключих, че живея в общество, в което само оскотелия клошар, който живее в трафопоста, и човек от елита могат да бъдат видени да пикаят по кашпите в центъра на града. Човек постепенно разбира в каква среда живее...

2001-2005. София.

После дойде царят. Хората имаха надежда, после тя им беше изтръгната с ръждасял ченгел. Бойко водеше точна статистика на избитите по улиците. Изразът „заради икономически интереси” стана мантра.

Отново съвсем случайно, от една пресконференция по телевизията, научих, че Румен Петков е на нов пост в БСП. За пореден път реших, че в тази партия нещо не е наред, щом провалили се кметове с просташко държане, могат да заемат висок пост в централните структури. После прочетох в един анализ, че основната добродетел на Петков била лоялността. Връзва се, казах си: да пикаеш по кашпите и лоялността са елементи на поведението, характерни и очаквани от кучешката порода.

От един друг анализ на capital.bg преди последните парламентарни избори разбрах, че Румен Петков ще бъде министър на вътрешните работи, ако БСП спечели. Там също така се споменаваха и причините: отново тази лоялност, близостта до ДПС (бе, тези забравиха ли кой ги ринеше като гюбре към Турция края на 80те?) и изключителното преобразяване – никакви пиянски оргии, никакви уринирания на обществени места, винаги чист и спретнат, ведър и усмихнат – политик от нов тип – почти столичанин.

Аз лично не се хванах. След като на 45 си простак, на 50 няма как да си нещо друго. Освен ако не изстрадаш нещо силно... Естеството на нещата е такова. От момента, в който започна да се появява по телевизията, оттогава Румен Петков създав у мен впечатлението за човек съвсем непригоден за Нова България – протеже на Луканов, с ценностна система от 70те години, никакъв чужд език, с псевдо-чаровно държане, което се отличава с кръчмарски тарикатлъци, липсата на идеи е заместено от безкрайно папагалско повтаряне на някакви ЕС-мантри.

2005 – 2008. България.

Аз може да не съм се хванал на въдицата, но болшинството от българските избиратели се хванаха. Започвам да си мисля, че смисълът на изборите в България е, че гражданите излъчват някого в панически страх, че няма да има кого яростно да псуват.

Като резултат от поредния риболов, човекът отговарящ за Вътрешните дела и ред в държавата България е Румен Петков. Тайно милеещия по старото време, неспособния да прегърне и осмисли новото, ненамиращия общ език с новите ни европейски партньори, странящия от тази ценностна система трябваше да менажира преход към всичко това, което е неспособен да приеме.

Още като го направиха министър си помислих – този застаряващ мъж с жълтеникаво лице, вероятно заради чернодробни проблеми, чужд на моето поколение като култура, ценностна система и мироглед, се стиска толкова години и се представя за такъв какъвто не е. Тези, старите чичовци, имат тенденция към безпредел, в момента, в който биват овластени. Този просто ще се улее, саморазпори, и самоунищожи. И така се случи...

Откъс от манифест на комунистическата партия. Маркс & Енгелс, първата половина на 19 век

2008-03-27T01:20:00.000-07:00

Думата БУРЖОАЗИЯ и производни, е замeстена с думата ИНТЕРНЕТ и производни.

“Всички застинали, закостенели отношения заедно с придружаващите ги осветени от векове представи и възгледи се рушат, всички новосъздадени остаряват още преди да се вкостенят. Всичко съсловно и застояло се изпарява, всичко свято се осквернява и хората най-сетне са принудени с трезви очи да погледнат своето положение в живота.

Нуждата от все по-широк пласмент на продукти разпространява ИНТЕРНЕТ по цялото земно кълбо. ИНТЕРНЕТЪТ навсякъде трябва да произведе, навсякъде да се настани, навсякъде да установи връзки.

Чрез експлоатацията на световния пазар, ИНТЕРНЕТЪТ превърна производството и потреблението във всички страни в космополитни. За голямо огорчение на назадничаво мислещите тя изтръгна изпод нозете на промишлеността националната почва. Старите национални отрасли на промишлеността са унищожени. Изтикват ги нови индустрии, чието въвеждане е въпрос на живот за всички цивилизовани нации - индустрии, които вече не преработват местни суровини, а суровини от най-далечни земи и чиито продукти се употребяват не само в самата страна, но и във всички части на света. На мястото на старите потребности, задоволявани с местни продукти, възникват нови, за задоволяването на които са необходими такива от най-далечни земи и най-различни климати. На мястото на старото, местното и националното самозадоволяване и затвореност идва всестранна размяна на стоки услуги и всестранна зависимост на нациите една от друга. Това еднакво важи както за материалното, така и за духовното производство. Духовните произведения на отделните нации стават общо достояние. Националната едностранчивост и ограниченост става все по-невъзможна и от многото национални и местни литератури се образува една световна литература.

С безкрайното усъвършенстване на всички средства за производство, с безкрайно улеснени съобщения ИНТЕРНЕТЪТ въвлича в цивилизацията всички народи, включително и най-варварските. По-ниските цени са тежката артилерия, с която се събарят всички китайски стени, чрез които капитулира и най-упоритата омраза на варварите към чужденците. Всички нации се принуждават да усвоят ИНТЕРНЕТ-индустрия, ако не искат да загинат, принудени са да въведат у себе си така наречената цивилизация, т.е. да станат ИНТЕРНЕТСКИ. С една дума, ИНТЕРНЕТ си създава свят по свой образ и подобие.”

Мюзикълът се завръща?

2008-03-26T00:15:00.000-07:00

Беше в късния соц, по кината вървеше "All that jazz" на вече покойния Боб Фос, в една новогодишна вечер излъчиха Singing in the rain, имената на Фред Астер, Джинджър Роджърс, Джийн Кели бяха вече чувани, по книжарниците са появи една дебела енциклопедия със заглавието Мюзикъл, руснаците извадиха няколко наистина яки филма от 60-70те. С един приятел с часове си говорихме за мюзикъла, защото и двамата бяха пленени от тази форма на разказване на историйки чрез песен и танц. Поради това, че соц Бг беше доста изолирана от всякакви модни течения, от енциклопедията разбрахме, че всъщност мюзикъла е мъртъв там откъдето идва - САЩ.

След като киното и пеещите актьори се разделили, всеки си заживя доста сполучливо насаме: киното го удари на екшън, а Музикалния театър стана притегателен център за творци и публика, не толкова масово, но затова пък псевдо-елитарно (като студент в Германия си спомням, че билетът за Котки беше 180 марки и се записваш за представление след 3 месеца).

Вплитането на музикални и танцови елементи във филмово повествование беше използвано от много артисти от тогава насам; Майкъл Джексън, Куентин Тарантино - голям фен на мюзикъла, но само ей така, като елемент.

Сега обаче като че ли се задава следващата голяма вълна на Мюзикъла. Евита с Мадона и Антонио Бандерс преди няколко години повлече крак, 2007ма Джони Деп игра в Sweeny Todd, в момента по българското HBO върви много як мюзикъл Наемът. Определено се забелязва раздвижване.

Анализарайки ситуацията, навремето в Холивуд мюзикълите стават предпочитани в залеза на уестърните. Просто душата на хората се насища от насилия и търси успокоение. И това поражда новата мода. Но сегашния мюзизъл е доста по ърбан...

Ако питате мен, това са два абсолютно еднакви клипа, но индексирани през времето :-). Наистина сме други хора...

Файлетон: разговор между президенти

2008-03-19T07:11:00.000-07:00

Разговор по телефона между президентите на Република България и Руската Федерация.

Руский президент: Гоць, блядь, независимое Косово, да?!

БГ президент: Ваше превъзходителство, господин Президент на Руската Федерация, умоляваме Ви да разберете нашата пазиция, ние сме член на Европейския съюз и като такива...

Руский президент: Хм!

БГ президент: Според нас няма дилема в старото ни приятелство с Ваша Великая Гасударства и новото ни членство в Европейския саюз.

Руский президент: Гоць!

БГ президент: Да?

Руский президент: Пашол на *уй!

БГ президент: Господин Медведев...!

Руский президент: Не Медведев! Владимир!

БГ президент: Госпади, мислех, че говоря с Президента на Рассия.

Руский президент: Так точна!

БГ президент: Не разбирам, нали имаше избори...?

Руский президент: Гоць!

БГ президент: Да?

Руский президент: Пашол на *уй! США терают живительние силь нацию за вьйборъй. Руские рациоанальние - раз, два, всьо.

БГ президент: Очен харашо, Валодя.

Руский президент: Гоць!

БГ президент: Да ходя на *уй?

Руский президент: Не ругай! С рускьм президентом говориш.

БГ президент: Извините! Виноват!

Руский президент: Такк точчна! Пачему дали шиптарьим независимост?

БГ президент: Действаме по заповед отгоре. Ако беше до нас самите, никога не бихме се съгласили.

Руский президент: Гоць! Пашол на *уй! Я даю запаведьи здесь.

БГ президент: Знаете ли, от одеве ви слушам да използвате име, което аз самият не използвам от 1989-та.

Руский президент: Хаха! Преродился восемдесятдевятаму, что ли?...Блядь!

БГ президент: Между другото, Косово е 100% енергийно зависимо от нас, а ние сме 100% зависими от Вас...

Руский президент: Предлагаеш въйключить все балканским педерастам? хахаха. Вот ета идея! Но Газпром не будь счастливьйм, блядь!

БГ президент: Не виждам особен смисъл. Ние плащаме най-високите цени в цяла Европа. Сигурно си спомняте, с вас договорихме сладка сделчица, тъй като ние взимаме пари от ЕС, за да ги даваме на Вас, ни беше все едно на каква цена ще се договорим, затова ударихме тавана и веселко се смяхме, хахаха.

Руский президент: Нада координиравать с Путину. Я об етом ничево не знаю, блядь!

БГ президент: ??? Не говоря ли с Владимир Путин???

Руский президент: Гоць!

БГ президент: Да?

Руский президент: Пашол на *уй! У нас вьйбарьй бьйли, блядь! Руский народ вьйбрал меня - Дмитрий Медведев президент Рассийской Федерации. Тьй аб етом услъйшал?

БГ президент: Но моля Ви се, господин Медведев, аз пръв Ви изпратих поздравителна телеграма....Мисля, че беше цял ден преди деня на изборите...

...

Руский президент: Что ета? Сарказм, блядь?!!!

БГ президент: В никакъв случай, опазил ме Бог!

Руский президент: Господ Бох не опазит тебя от меня, Гоце! Твоя душа мая, блядь!

БГ президент: Но господин Президент, това са доста силни думи. Ние сме все пак представители на две суверенни държави...

Руский президент: Маленкое суверенное гасударство?! Вот такое я никагда не увидел. Хаха. Гоць, тъй балхарский шут!

БГ президент: А вие защо собствено се противопоставяте на независимостта на Косово.

Руский президент: Я собствено, против шиптаръйм ничево не имею. Как мъй руские гаварим, ничево не притежают, но хатят сами притежают. Ну блядь, сербьй нас так папрасили.

БГ президент: Сърбите утре и безплатен нефт ще поискат.

Руский президент: Ето невазможно! Мъй уже дагаварились, что противопоставимся независимости шиптаръйм, если они с нами пакупают, а не с Набукко.

БГ президент: Разбирам. Те си удържаха на думата, но Вие не успяхте.

Руский президент: Гоць, блядь, а сказал ПРОТИВОПОСТАВИМСЯ, не ПРЕДОТВРАТИТЬ.

БГ президент: Извинете, нещо съм уморен, не внимавам.

Руский президент: А нада. С рускьйм народам говориш. И Гоць, не забъйвай, весь мир так устроен, что адин мужик адно имя и адин гаспадар имеет. А тъй блядь, адин раз Гоце, патом Хеорхи, не знаеш кто нада осчасливить - Расия или Европъй. Вот ета ничево харошево кроме шизофрения не принесьот, блядь!

Формула 1 - новият сезон стартира този уикенд

2008-03-11T05:05:00.000-07:00

Този уикенд в Мелбърн, Австралия стартира Ф1. Ние, феновете, да си пожелаем страхотен сезон. Накрая само един ще е шампион, но шоуто ще е за всички.

Сезон 2007 беше страхотен. Наистина! Казва ви го човек, който е фен на ф1 от 1992 година. През изминалите години съм се нагледал на много неща и все със специалното участие на един фактор - дъждът :-). Когато Господ отвърти кранчето, стават страхотни състезания. Още си спомням Сена на Донингтън, Шумахер във Франция, Алонсо на Хунгароринг 2006та и пак Алонсо на Нюрбургринг миналата година. Беше невероятно!

Have fun!

Ego sucks...

2008-03-10T13:07:00.000-07:00

Не харесвам списание Его. Не го харесах още от пръв поглед, когато беше представен на годишното събиране на АРА в НДК миналата година, не го харесах и сега, когато си го купих заради Фернандо Алонсо. В НДК-то беше гратис и се ядваше някак си, а сега се изръсих 5 лева основно за "Ексклузивно Александър Бойчев с АЛОНСО", за да разбера, че заглавието на основното стори е подлъгващо, невярно и нечестно поднесено. Всъщност няколко минути, след като си купих списанието и го разлистих, се раздразних яко.

Замислих се и раздразнението мина в бяс.Основно на себе си. По-огромненичав глупак от мен няма. Ето и причините:

Първо.
Аз съм голям фен на Егоист, мир на праха му. Според маркетинговия вопъл на Мартин Захариев, момчетата, които са чели Егоист са пораснали и ще минат на Его. Къде останаха момичетата, които харесваха Егоист? Те сега си имат Elle, Cosmopolitan etc, а Марто срещу тях не иска да скача :-). Wise marketing ass. Всъщност не чак толкова. Първият брой на Его лансираше топ 50те мъже на България. Още тогава разбрах, чe това списание няма да го бъде. Пичовeте, които четяха Егоист имаха напрек, малко елитарен и циничен, поглед на живота. Но, поне според мен, бяха честни и естествени и друго важно - искаха да променят (повлиаят) света или средата около себе си. И сега Его ни показва 50 посткомунистически, мейнстрийм, конформистки, естаблишмънт кавала, които са архиопоненти на Егоист почивете. Това е значително разминаване.

Второ.
За конкретния брой на Его разбрах от смешните плакати разлепени по гофрираната, ръждясала, ламаринена ограда на един строеж. За малко да си помисля, че Фернандо Алонсо е бил кандидат на последните общински избори без да съм разбрал. Така де - кой използва този рекламен метод още? Още по-малко лайфстайл списание, фрашкано до горе със скъпи часовници и яхти. И без уебсайт. Даже ми стана малко смешно. Това е голямо падение.

Трето.
Егоист ме развличаше, забавляваше и винаги научавах по нещо ново. Авторите на Егоист пишеха за свои изживявания - не компилираха чужди работи. От любов към спорта изчетох повечето Его материали. Сашо Бойчев не е бил и в един град с Алонсо по едно и също време. Плещи разни работи, дето съм ги чел от специализирани F1 сайтове преди месеци. За всяка тема в тузарското мъжко списание Его, аз имам поне по 3 RSSa на блогове, където блогърите пишат хем по-добре, хем описват лични изживявания. Това е смразяваща безпомощност.

В крайна сметка, списание Его е една диплянка за принт рекламки. Забравям го и повече не се ядосвам. А съм му точно в афиширания таргет на Мартин...

РЕКЛАМО - САПИЕНС

2008-03-05T13:14:00.000-08:00

Гледайки рекламите, човек стига до следните няколко извода:

Kосата на човек никога не е както трябва, тя или е много суха или е, много мазна, или е слепнала и няма обем или е много бухнала и трябва да се смачка. Винаги има пърхот - обилно. Ако е къдрава трябва да се изправи, ако е права - да се накъдри.

В устата му е леш - бъка от бактерии, които трябва да се стържат с нещо като ренде, никога няма свеж дъх, има микропукнатини по зъбите, бори се с парадонтоза по венците и с постоянно променящо се ПеХа.

Парите никога не му стигат и затова трябва да тегли много кредити.

Винаги страда от запек и диария едновременно, а това явно провокира хемороидите му.

Не може да го вдигне без една шепа хапове...и дузина тъпи метафори маскиращи импотентността му.

Рекламо-sapient живее в много мръсна къща пълна с бактерии, а децата му са цапат като прасета. Но вместо да им тегли един пердах, той с любов ги съблича и щастливо се завтича към пералнята.

Непрекъснато е в движение и когато дойде месечният цикъл (при женските индивиди) се притеснява, с извинение, да не се омаже.

Страшно много говори по мобилния телефон. Напоследък много модерни са безплатните разговори по стационарния - нещо ми се губи смисъла от рекламата в този случай (какво ли чаткам аз от маркетинг)

Страда от някаква емоционална нестабилност, тъй като все го убеждават, че това бил неговият глас, когато не е. А едни други му втълпяват, че доброто тепърва предстои, без да уточняват кога - такава безскрупулност и комунистите не си позволяваха - те бяха фиксирали 1995 за настъпване на безпределния рай на справедливото благоденстващо общество.

Обикновено преглеждат зъбите му все неочаквано на обществени места - насред пазара или насред супер-маркета.

Подът му е нещо средно между гробище и бойно поле, осеяно с трупове на хлебарки и други злощастни, изтребени до крак. Може би това има някаква връзка с факта, че бебето му пишка в синьо, което пък много прилича на мензиса на майката на бебето.

Всеки път когато свирука с уста отнякъде се появява един мускулест плешив фен и изчиства банята/кухнята/пода в хола и каквото там му скимне.

Когато не страда от простуда, грип, запушен нос - има проблеми с простатата, а в случаите,в които е жена, пие някакви съмнителни хапчета за възвръщане на щастието и паметта. Намират се в прясно окапала есенна шума.

Най-добрите приятели на рекламо-сапиенса дебнат да му прецакат свалката с най-яката мадама, която последния е на път да забучи не къде да е, ами в супера. Той им прощава като пие бира с тях. На въпроса, ае що така? Отговорът е малко като мантра - мъжете знаят защо.

Живее в непрекъснат страх, че съседката ще почисти по-бързо. Чат-пат пробва по някоя свалка със същата съседка.

Кафето от вакуумирана опаковка помпи цици и други такива мурафети.

Според него Кока Колата се произвежда от Дядо Коледа, който има и спедиторска компания, за да я разнася като амбулантен търговец.

Убеден е, че йогурта всъщност е кисело мляко, патентовано от Хан Аспарух.

Винаги гледа мача по телефона, защото обожава да не може да го гледа по телевизора.

В заключение: ЕйчЕс държи лешояд във всекидневната, комари или поне прасе в спалнята, хлебарки в кухнята, кон в банята, микроби в тоалетната, импотентен е, грипав и задлъжнял до гуша, с деца-мърлячи и съпруга, която му поднася полуфабрикати за вечеря, със съпруг, който аха се е навел и се е сецнал....

Кратки мисли за 1 март 2008

2008-02-29T12:47:00.000-08:00

Бъди позитивен в мислите си, защото твоите мисли ще се превърнат в твои думи. Бъди позитивен в думите си, защото твоите думи ще се превърнат в твои действия. Бъди позитивен в действията си, защото твоите действия ще се превърнат в твои навици. Бъди позитивен в навиците си, защото твоите навици ще се превърнат в твои ценности. Бъди позитивен в ценностите си, защото те ще се превърнат в твоя съдба...

Махатма Ганди, 1869 - 1948

Валутата на Бъдещето

2008-02-29T12:34:00.000-08:00

Идеите са валутата на бъдещето.

Те решават проблеми
Те създават възможности
Те забавляват
Те свалят бариери
Те дават смисъл на живота

saatchi
________________________

Вземи една стойностна идея и се КОНЦЕНТРИРАЙ върху нея!

Кратка история за 29. февруари 2008 година

2008-02-28T11:50:00.000-08:00

Един човечец попитал Господ как изглеждат Рая и Ада.

Ще ти покажа - казал му Господ. Първо Ада...

Господ поканил човека в една стая. В средата и имало съд с вкусна яхния, ароматът на която изпълвал цялата стая. Около яхнията седели хора, измъчени и отчаяни. Всеки един от тях държал лъжица, но тази лъжица била с дръжка много по-дълга от ръката на човека. Макар да можел да си гребне от вкусната яхния, никой не можел да поднесе храната в устата си. Страданието им било ужасяващо.

Сега ще ти покажа Рая - казал Господ и повел човека към друга стая. Какво било учудването на човека, когато видял идентична стая с яхния и хора с дълги лъжици. Но всички те били сити, весели и щастливи.

Човекът в началото не разбрал. Но каква е разликата? - попитал той в недоумение.

Много просто, казал Господ. Тези се научиха да се хранят един друг...

Едно желание от Господ

2008-02-28T11:39:00.001-08:00

Eдин човек си карал Харлито по калифорнийския плаж, когато изведнъж небесата се разтворили над него и с гърмящ глас Господ му проговорил: Защото цял живот си се стремял да си ми верен, ще изпълня едно твое желание.

Човекът спрял мотора си и казал: Издигни мост до Хавай, че да мога да карам дотам всеки път когато поискам.

Господ му отговорил: Желанието ти е материално, помисли за огромното
предизвикателство на такъв тип начинание, за подпорите, които трябва да се
се издигнат чак от дъното на Тихия океан и тоновете бетон и стомана, които
ще са необходими! Това ще изчерпи много природни ресурси! Мога да го
направя, но ми е трудно да приема стремежа ти за материални блага. Не
бързай, помисли си и си пожелай нещо, което да е в полза на цялото
човечество.

Човекът с Харлито помислил помислил и накрая казал:
Господи, бих искал аз, а и всички други мъже да можем да разбираме жените;
искам да знам какво чувства жената, какво си мисли, когато ме наказва с
мълчание, когато плаче, какво всъщност има предвид, когато казва, че всичко
е наред, и най-вече искам да знам как мога да направя една жена истински
щастлива.

И Господ му отвърнал: Две или четири платна искаш на тоя мост?

Кучка ли е Марселъс Уолъс? Pulp Fiction revived.

2008-02-28T11:28:00.000-08:00

Бях студент в чужбина, когато в задната част на един трамвай чух за първи път за филма Pulp Fiction (Криминале).

Все още не зная какво точно харесвам в този филм. Той почти няма сюжет, картинката е като в сапунка, има някакви мурафети с последователността на повествованието, но не като да не сме ги виждали и преди. Но ми е ей тук...отгоре на мозъка вече повече от 10 години. И не само на мен....Култ!

Евангелие от Езекия 25:17

и още веднъж, не по малко въздействащо...

и за трети път, не по малко комично...

Оставете следа в днешния ден...

TO

2008-02-28T11:24:00.000-08:00

1: Внимавай с малкото лайненце!

2: С какво?

Mладата жена спира насред апаратната. Обръща се към другата млада жена, която я следва по петите, а сега притеснено се взира в пода пред себе си, душейки въздуха.

Двете жени са красиви, едната е с гарвановочерна коса, другата е блондинка - всъщност и двете са по рождение с кестенява коси и очи. 2 е на фаза «какво ще ям?», докато 1 отдавна е на «къде ще вечеряме?».

1 въвежда 2 на новото и работно място - радио “Ситисаунд” - “Лъвът в ефира”.

1 е обръгнал кадър. Преди време, когато е била на «какво ще ям?» е изиграла картите си толкова самоотвержено, че в крайна сметка е започнала «да вечеря» със Собственика.

То не е било много отдавна, преди някакви си 3 години. Вълнуващ период! Много силен, интензивен момент! Истинско емоционално гюле! Паднало и преобърнало живота и на обратно – вече не си и спомня за живота си преди това, сякаш никога е нямало «преди това».

Но всяка рязка промяна е като изтръгване на черния дроб с ръждясала кука – не може без болка. Болката при 1 траяла десет минути, Собственика така и не разбрал, може би щял да плати за по-добър лекар. Но пък дали нямаше да я разкара след това? Нали е тъпо да забременееш с първото чукане? А може би пък щеше да се зарадва? Въпроси, въпроси…

Както и да е - оттогава не може да има деца…Което в крайна сметка я обрича. Както и да го въртиш – бялото братче/сестриче на негрото няма да е от нея. Десетте минути болка май станаха озлобление за цял живот J

А 2 е гладна като куче и ясна - новопостъпила, жадна за изява, за успехи, за блясък, пълна с илюзии, без пари за добър гинеколог, дано поне да има за презервативи. Но пък такива като Мори не обичат презервативите…

Всяка сутрин 1 се изправя пред огледалото в мизерната си квартирка, красива, стегната, с безупречна кожа и страшно се натъжава – докога ще чакам? Как е възможно такава красота така да се прахосва! Аз съм длъжна на света и светът ми е длъжен!

И това я изпълва със страшна,…библейска решителност.

Горната размяна на реплики, която подсказва за някаква загриженост на ветеранката към новата колежка, не бива да подвежда читателя.

От момента, в който Собственикът с една такава тънка усмивка – по скоро гримаса - ги представи и безшумно се изниза, оставяйки ги една на друга, тези две създания усещат едно общо и доста смътно чувство на несигурност и дори отчаяние. Но тази неяснота на чувствата доста скоро се избистри и прие формата на:

При 1: презрение, нужда да унижава, да плюе, да къса, да рита.

При 2: истинско и безусловно възхищение към 1.

Не си струва да се ровим из произхода на причините породили тези чувства. Диалектически невероятно, но може би това е един от случаите, в които ефектът на резултата е нищожен в сравнение с усилията положени за постигането му.

1. “Кво блееш в пода ма, кво душиш?!!! Баси и тъпата слива! Лайно в апаратната ли искаш да видиш!?”

2. “…Сигурно имат куче?…”

1 посочва с досада към ъгъла. 2 послушно се втренчва натам. Наместо куче, иззад един шкаф изпълзява малко симпатично негърче. Шоколадова кожа, огромни кръгли очи, меки бузки, коса като едро кадифе. Плаче за лице на антисептична пудра за детски задници.

1: Синковеца на Мори.

Целен ефект. Новата е объркана. Просто си личи по очите и. Да довършим тъпата слива!

1: Господин Александър Коларов…Мори, така му казвам аз.

1. “Устата ти е на три милиона качествени свирки от привилегията на произнасянето на думата “мо-ри”, тъпа сливо!”

Тук 2 е принудена да признае, че 1 е имала предостатъчно време да извърти поне три милиона минета на Мори, а срещу това, дето се казва, не се рита.

2. …“Де е Коларов, де е Мори!”…

2, въпреки възхищението към 1, усеща, че е нещо като подхлъзната и решава да възстанови позиции, доколкото може. Лицето и добива майчинско изражение, което някои твърдят, било кодирано във всяка жена, независимо от това, доколко самата тя се вижда като родилка > после майка. Със странни писукащи звуци се втурва да вдигне от пода, целува, изтупва праха от малките ръчички и коленца. Звуците стават бълбукащи, гърголещи и гугукащи.

- Какъв си ми хубавец?

- Дзаааа^^^^^К!

- Гулигулигулигули!

Детенцето дебилно гледа в боядисаната глава с гелосана коса.

1: Четирима вече изгърмяха, заради черното копеле!

2 се спира за малко.

2. “Опаа, не се понасяме с африканчето нещо…”

Но иначе се усмихва съзаклятнически. Нали 2 и е новия кумир. Премества детето от едната ръка в другата.

2: Що така?

1. “Аре бе, брикет, издрайфай и са между циците! Само на мен ли ша ми погаждаш тоя номер!”

1 отваря уста да започне обяснително изречение, но от нея излиза звук като трясък на врата, който всъщност се чува, защото млад, блед, слабоват, полуплешив мъж в действителност влита в помещението. Безмълвно минава покрай 2, втрещен с пепеляв поглед в малкото детенце, отминава към апаратурите. Двете млади жени долавят мирис на цигари и пот/ пот и цигари, трудно е да се определи, кое води.

Ай Тито се скрива зад раковете с техника. Ровичка из спагетите от кабели. Цеди дискретно нещо от рода на „Ша та еба в маймунския гъз, ша та еба…!

След малко се изправя. Лицето му е почервеняло. Вероятно от злоба, на която не и е разрешено да си намери отдушник.

Или напротив.

Ай Тито така стремително се насочва към 1, че младата жена за малко не губи самообладание, прави спасителна крачка назад и аха да търти да бяга, но Тито се заковава на десет сантиметра пред нея. Говори на 1, гледа в детето:

Тито: Нямаме сигнал от три минути. Обърнах системата с хастара навънка. Тва малкото е дръпнало кабела към главния руутър!

1: Ии, много съжалявам, Митко, изпуснах го за секунда…

2, която се е извъртяла, така че да полу-закрие детето с тялото си:

2: Малко дете е, не разбира…

Тито се засилва да каже нещо нецензурно от рода на „де, море е малко, ша му еба черната майка, ама знае кой кабел да дръпне”, в последния момент прави остър завой и подава ръка на 2.

Тито: Здравейте, вие сте новата колежка от програмен отдел, да?

2. „Да, Вили, здравейте!” всъщност иска да каже 2, но не успява, защото всички отношения в това радио минават през 1:

1: Митко запознай се с Вили – новата колежка от програмен отдел. Вили! Митко – нашия ангел по техниката. Вили заема мястото на Жени.

Здрависват се. Тито се е наперил от комплимента и отделно изпада в тази дежурна еуфория, в която изпадат всички софтуерни и хардуерни инжинери, когато докоснат ръката на красиво момиче.

Тито (приповдигнато): Димитър! Шеф на техническия отдел. Аз отговарям тва дето водещите казват да стигне до ушите на сто хиляди слушатели всеки ден, без почивен ден.

1 се покашля…

Тито: … И още по-важно музиката да се чува, а и най-важно - да излъчиме всичките реклами в планирания слот и така нататък и така нататък, все критични отговорности.

Всъщност всеки в позицията на Тито, казвайки точно това, правейки точно това и държейки се точно така, се надява само на едно – ТОВА да му помогне да и го тури при следващия аутбаунд ивент. Иначе защо му е да изтъква своите предимства и силни страни – животинска надпревара.

Тито: Дете, дете, ама господин Коларов, това не го интересува. Той иска квалитетен сигнал. Моя задник е на пангара. Вчера като олиза микрофона на второ студио бях пред уволнение. Няма ден без да сгъбяса нещо. Щото тва не е радио, тва е детска градина няква! лудница! Секи влиза излиза, където му скимне, пипа дето не му е работа. Аз тук надзирател тряа да съм! Едно кафе не можеш да изпиеш на мира…

1 започва да кипи по няколко причини:

а. „този не можеш да му изкрещиш да си ебе майката, щото се’ някой трябва да бачка, а той бачка най-вече, защото странно защо си мисли, че е важен и го уважават, което всъщност е така, но не бива да му се казва и не бива да го осъзнава, защото тогава ще иска повече пари, а сега бачка само за да може тази вечер да забие една злобарка със спомена как съм му се била усмихнала…и да се надява J…”

б. „тоя кавал за къв се мисли, та държи такъв тон. Аз, мамка му, изпълнителен директор ли съм или кво?!”

в. „тая патица каза „Малко дете е, не разбира…” и се отприщи тая тирада, баси! на нея да вика!”

г. „кво толкова се напъва, ебаси! Излъчваме, не излъчваме, се тая – една стинка не печелим от шибаното радио! Играта е много голяма за малкото му мозъче, цървул!”

Тито: …От половин година съм на тая работа, така съм се изнервил, в къщи не могат да ме познаят, приятелите викат, променил си се! Как няма да се променя, виж с кво се занимавам. Така не може да се работи! Знаеш го много добре, ако не го знаеш, сега ти го казвам – така не се работи!

Погледът на 1 започва да става лъскав като на змия. Явно всичко си има граница.

Тито решава, че тази, своего рода свалка, ще завърши най-добре, ако той излезе както е влязал. И отделно е време да се омита, защото пишката започва да му набъбва в черните еластични дънки и не върви да тръгне да намества сега. Затова поема дълбоко въздух.

Тито: …Ако някой може така да работи, да ми се обади!

Поривисто излиза.

В коридора си намества оная работа. Може всички да са останали с впечатление, че на Тито му се иска да се върне, да вземе малкото негро от ръцете на 2 и да го блъска докато остане само едно петно от сажди.

Всъщност не, само така изглежда – на него не му пука за малкото негърче. В алгоритмичния му мозък изплува ясния темплейт от последния порно филм (този от снощи), но рендериран с други главни герои; той зверски чука сред кабелите 2 – в съзнанието му някак по-близка, по-достъпна - докато 1 – далечна и немислима - седи гола в ъгъла, гледа ги и му се възхищава какъв страхотен любовник е…А детенцето никакво го няма.

Тито забързва към леговището си. Подутината става още по-издайническа.

Мозъкът му се отърсва от фантазията си: Всичко е табу, Мите! Негрото е сина на шефа, който чука 1, чука и 2. Така седят нещата…

И изведнъж подутината в гащите му изчезва, рамената му увисват. Наляга го сташна тъга.

Тито: Ще се махна, мама им дейба, ще се махна още утре…

Обратно в стаята.

1 (небрежно):Митето е пътник…

Двете жени се споглеждат. 2 някак си инстинктивно притиска малкото детенце към себе си.

1 (свива подигравателно устни): Не се залепвай към тая напаст, казвам ти. Заради малкия изгониха Женито. Изгониха и трима преди нея. Ти си на проветриво място. Мори понякога се обърква и взима такива като теб, без да ми иска мнението. Не си мисли, че като си говорила директно с него, си си опекла работата. И най малкото нещо да стане, пътуваш!

ТОЙ

2008-02-28T10:40:00.000-08:00

Той всъщност е едно голямо, живо, постсоциалистическо клише. Във всякакъв смисъл…

Кратка визитна картичка.

Баща:

Селско момче с алчна и завистлива душа - любим профил за тогавашните руски окупатори. Издига се до средно-голяма номенклатура, комбинация между мениджър и стражар. Източник на всички блага и привилегии.

Майка:

Хубаво и изискано момиче от изпадналата тогава в немилост и отчаяние градска класа, оженила се за напористия и многообещаващ левент от провинцията, за да намери сигурност в онези страшни и объркани години.

Братя и сестри:

Няма живи. Имал брат, починал от нещо, което много приличало на левкемия, но никога не е могло да се установи със сигурност при тогавашното ниво на медецината. Останали съмненията за обречеността от съчетанието на гените, произхождащи от две антагонистични страни.

Възпитание:

Разнопосочно, защото идва от два противоположни източника. Суровостта на бащата и изискаността на майката. Бащата надделява в крайна сметка.

Семейството му беше част от стария соц естаблишмънт, елитен бенефициент в общество, което си беше жив урод – недоразбраните идеи на немеца Маркс, наложени с азиатска бруталност върху един скромен балкански народ от основно земеделски стопани.

Само за 20 години след войната в това, по дефиниция, безкласово общество се беше обособил сконфузен елит, който, за свое удобство и за да се отърве от стеснението, беше изградил механизъм скришом да се ползва от привилегии и охолство. Поради множество причини не се считаше за добре да се демонстрира наяве по-висок стандарт от този на новопроизведената работническа класа.

С течение на времето цинизма в елита, движен от смяната на поколенията в него, надделя над скрупулите и все по-често официално се застъпваше мнението, че няма от какво да се притесняваме – ние сме си ги заслужили(привилегиите и охолството). Беше унизително да се криеш и да се скумросваш, затова, че имаш повече от убитаците в ЖКто. Стигна се до конфликт в елита, старата система беше неизгодна основно в това, че проповядваше някаква псевдо-сдържаност. Той естествено беше на върха на тази вълна, но старите все още държаха ръчките на икономика и общество. Назряваше конфликт.

Към края на 80те беше на 34 и ненавиждаше баща си. Двамата се бяха силно отчуждили.Старият винаги беше нахъсвал синчето си да не се дава и да се стреми към все повече и повече – какво? нямаше значение – повече!!! Но в един момент се уплаши като осъзна, че е създал едно чудовище, една огромна паст. Човек, който само ламти и почти нищо не умее. Но беше вече късно…

Очаквано, повече за сина, отколкото за бащата, стената в Берлин падна. Последното което се случи между бащата и сина беше един куфар с пари, който в мразовитите месеци на 1990 година формално беше даден на бащата, но с презумция за сина. Половин година след това баща му, съвсем удобно, почина от рак.

И сега, 15 години по-късно…

… той седи смирено на стола в малката кухня. Неловко стиска чадър. Навън не вали, но мастията дето казва времето по собственото му радио го е метнала за пореден път. Него и тристата хиляди дето според медия метъра я слушат в осем сутринта. Не! Тоя път няма да има прошка. A на медия метъра се плаща по 10 стотинки за обявена душа...

Мисли от този род го накараха да изпъшка болезнено, с което си навлича пълния със съчувствие поглед на старата жена – майка му. На масата пред него се мъдри стъклен поднос с курабии – любимите му от детските години. Сигурно междувременно нещо се е променило, защото му се повръща като гледа запечените, намазани с яйце и черна захар сладки. Майка му се отвори на черна захар, след като баща му се върна с един пакет от една командировка в САЩ, в края на 90те.

Кофти е да знаеш, че баща ти е фърлил топа от рак. Много кофти. А черната захар е оттогава. От началото на 90те. Старата женица се суети около него в тясната кухня и непрестанно говори. Чакала е този момент цяла седмица. Той е единственото и дете. В един момент застива с театрално угрижено изражение на лицето “Ама ти не ядеш?”.

ТОЙ се втренчва в курабиите. Курабийка. Жена, която бие някого по кура. Усмихва се неопределено. Майка му е щастлива – винаги го е харесвала усмихнат.

Предполагам се страхува. Минавам за богат. Тоя развъдник на хлебарки ми е през кура. Обзалагам се, че всеки ден поне по три часа се пита дали ще може да го размени срещу синовната ми обич. Не знам кво си отговаря останалите 21 часа, но явно не е много сигурна, щото се’ ма гледа кaто уличните помияри дето го ритам по улицата. Дали да и кажа още сеа, че няма да и сменям лайняните памперси и няма да и давам супа в устата, ако не дай си боже мозъка и се скапе преди сърцето. Уфф, и това се очертава…

Отново изпъшква тежко. Разчупва една курабийка с форма на сърце. В този 16 етажен бункер всичко мирише на плесен. Явно е решил да разнищи нещата докрай. Навира нос в една от отчупените половинки. Брашното е старо - смърди на мухъл. Като майка му. На мухлясала, изветряла плът. На пенсионерска пръчовина. Колко ли пъти се къпе в месеца? Прави леко гнусливо изражение. “Не ти ли харесват?”, старата женица е в паника.

“Как да и кажа, че смърди? Как да и кажа да се къпе по-често.”

Изражението му се смекчава. Прави неопределно движение с ръка, докато устата му се криви: “Не, просто си помислих нещо…”. Защо не изпитвам желание да я убедя, че са вкусни. Защо не скоча и оживено да и заобяснявам, че няма по-вкусно нещо на света. Очите на старицата безпомощно се щурат насам-натам. Тъпо забива поглед във вибриращия му под масата крак. Така е откакто е дошъл. Напоследък тактува навсякъде, в къщи, по кафенета, кина, кръчми, кенефи, на работа и в къщи, и тука. Що ли е така? “Много работиш, мама. Трябва да си почиваш повече.” Той отново се усмихва едва-едва. Прилича повече на показване на зъби, но тя не го разбира така. Това и е абсолютно достатъчно. Цъфти. Обръща се и почти се хвърля към близкия шкаф. Превръща се в един огромен безформен задник, крепящ се на два болезнено бели тлъсти крака осеяни с мрежа от отвратителни разширени вени.

Има ли смисъл да и разправя, че работата е последното нещо в неговия живот. Нито мисли за нея, нито се изморява от нея, нито пари печели от нея. Съдове дрънчат. Старицата се опитва да говори нещо. До ушите му достига само хъхрене някакво. Навежда се напред. По лицето, по което иначе нищо освен отегчение не съдържа, се вижда следа от любопитство. Застива така…По лицето му се изписва погнуса.

Някъде много дълбоко в мозъка му започва да вие сирена. Защо? Какво си помисли?

Нима и на жена ми като на майка ми циците ще и виснат до кръста някой ден. Пак там далеч и дълбоко се провира една малка мисълчица. “Пич,…много си болен”. Майка му се изправя с някаква пластмасова кутия в ръка. От онези с ушичките дето се закопчават върху капака. А лицето и е винено червено. И пуфти като локомотив.

Вижда го такъв проточил врат, втренчен напред. Бавно се отпуска обратно на стола. Майка му отдавна се е отказла да проумява всичко около сина си.

“Той още от детската градина ми е малко особен.” Горда е.

“Никога не бих позволил на жена си да носи подобна гадна манта!”

Майка му чевръсто започва да бърши кутията. ТОЙ почуква с безименния пръст по предните си зъби.

“Как ли би реагирала, ако само знаеше…?”

Измерва я с поглед. Отново една мисъл се просмуква през всичките му филтри. Секс. Не е възможно това да е майка му. Тази лоена топка не може да се е ебала, да е заченала и да го е родила. И с кого се е ебала. Не е възможно! Просто не е възможно той да има нещо общо с тази жена. Как е възможно да е сукал някога от тази вмирисана, разплута, мухлясала пихтия. Стомаха го присвива, сякаш да му напомни за баща му. Кофти. Умря точно от този сорт рак, на стомаха. Хваща го яд. Има чувството, че този Джаба Хатяниина пред него и един изтлеял преди десет годиини труп са се наговорили и умишлено са посяли семето на бъдещи страдания в него. Без да го питат! Не, не си спомня да са го питали. И затова са виновни! Пред него! Обзелото го чувство на яд се засилва. Мама му стара, какво прави още тук? И тая сеа ще иска да праща на сина му и жена му от шибаните и, вмирисани, мухлясали жени дето бият мъжете по куровете.

- Как са Мила и Пепи?

- Къпят се всеки ден…

Миризмата на плесен свършва на метър от входа на 16- етажния блок. Спира. Поема дълбоко въздух. Помисля си, че е бил нещо като гмуркач без апарат. Примижава. Слънцето го бие в очите. Слънцето…Мдаа, слънцето. Чадъра остана горе. Ще си го вземе следващата седмица. Независимо от всичко онази жена горе е негова майка. Тя му е дарила живот, тя го е отгледала, тя е будувала над него. Давала е мило и драго той да е това, което е днес. И ще продължи да я посещава и да хрупа от вмирисаните и сладки. Поне за следващото посещение е сигурен - чадърът му трябва за едно нещо…

Изведнъж му стана ТЪЖНО. Толкова тъжно, че чак очите му се насълзиха. Тъжно за майка му. За нейната самота, за нейната мъка, за малкия и свят. Представи си я как с дни гледа през прозореца, надявайки се да го види как паркира пред входа. Как скача при всеки шум от асансьора. Как чака зад вратата в очакване. Как разочаровано се клатушка обратно към кухнята, когато не нейния, а съседския звънец звъни. Стана му тъжно за скорошния и край. За съзнаването на този край. Засрами се до дъното на душата си за това, което си е мислил допреди малко. Захапа устни. Разтърка очи. Въздъхна през зъби.

…”Боже Господи, Боже Господи!…Как можах, как само можах?…”

Изведнъж му олекна. Беше изиграл усещането за пречистваща тъга и разкаяние и наистина излъга всичките жлези дето преди това изливаха отрова в тялото му и го караха да се чувства мизерен.

Огледа се. ЖКто в което е отрасъл. Толкова му е далечно всичко. Залято от слънце. Мама и на синоптичката! Този път прошка няма!