Кратки мисли за 1 март 2008

Бъди позитивен в мислите си, защото твоите мисли ще се превърнат в твои думи. Бъди позитивен в думите си, защото твоите думи ще се превърнат в твои действия. Бъди позитивен в действията си, защото твоите действия ще се превърнат в твои навици. Бъди позитивен в навиците си, защото твоите навици ще се превърнат в твои ценности. Бъди позитивен в ценностите си, защото те ще се превърнат в твоя съдба...

Махатма Ганди, 1869 - 1948

Валутата на Бъдещето

Идеите са валутата на бъдещето.

Те решават проблеми
Те създават възможности
Те забавляват
Те свалят бариери
Те дават смисъл на живота

saatchi
________________________

Вземи една стойностна идея и се КОНЦЕНТРИРАЙ върху нея!

Кратка история за 29. февруари 2008 година

Един човечец попитал Господ как изглеждат Рая и Ада.

Ще ти покажа - казал му Господ. Първо Ада...

Господ поканил човека в една стая. В средата и имало съд с вкусна яхния, ароматът на която изпълвал цялата стая. Около яхнията седели хора, измъчени и отчаяни. Всеки един от тях държал лъжица, но тази лъжица била с дръжка много по-дълга от ръката на човека. Макар да можел да си гребне от вкусната яхния, никой не можел да поднесе храната в устата си. Страданието им било ужасяващо.

Сега ще ти покажа Рая - казал Господ и повел човека към друга стая. Какво било учудването на човека, когато видял идентична стая с яхния и хора с дълги лъжици. Но всички те били сити, весели и щастливи.

Човекът в началото не разбрал. Но каква е разликата? - попитал той в недоумение.

Много просто, казал Господ. Тези се научиха да се хранят един друг...

Едно желание от Господ

Eдин човек си карал Харлито по калифорнийския плаж, когато изведнъж небесата се разтворили над него и с гърмящ глас Господ му проговорил: Защото цял живот си се стремял да си ми верен, ще изпълня едно твое желание.

Човекът спрял мотора си и казал: Издигни мост до Хавай, че да мога да карам дотам всеки път когато поискам.

Господ му отговорил: Желанието ти е материално, помисли за огромното
предизвикателство на такъв тип начинание, за подпорите, които трябва да се
се издигнат чак от дъното на Тихия океан и тоновете бетон и стомана, които
ще са необходими! Това ще изчерпи много природни ресурси! Мога да го
направя, но ми е трудно да приема стремежа ти за материални блага. Не
бързай, помисли си и си пожелай нещо, което да е в полза на цялото
човечество.

Човекът с Харлито помислил помислил и накрая казал:
Господи, бих искал аз, а и всички други мъже да можем да разбираме жените;
искам да знам какво чувства жената, какво си мисли, когато ме наказва с
мълчание, когато плаче, какво всъщност има предвид, когато казва, че всичко
е наред, и най-вече искам да знам как мога да направя една жена истински
щастлива.

И Господ му отвърнал: Две или четири платна искаш на тоя мост?

Кучка ли е Марселъс Уолъс? Pulp Fiction revived.

Бях студент в чужбина, когато в задната част на един трамвай чух за първи път за филма Pulp Fiction (Криминале).

Все още не зная какво точно харесвам в този филм. Той почти няма сюжет, картинката е като в сапунка, има някакви мурафети с последователността на повествованието, но не като да не сме ги виждали и преди. Но ми е ей тук...отгоре на мозъка вече повече от 10 години. И не само на мен....Култ!

Евангелие от Езекия 25:17



и още веднъж, не по малко въздействащо...



и за трети път, не по малко комично...



Оставете следа в днешния ден...

TO

1: Внимавай с малкото лайненце!

2: С какво?

Mладата жена спира насред апаратната. Обръща се към другата млада жена, която я следва по петите, а сега притеснено се взира в пода пред себе си, душейки въздуха.

Двете жени са красиви, едната е с гарвановочерна коса, другата е блондинка - всъщност и двете са по рождение с кестенява коси и очи. 2 е на фаза «какво ще ям?», докато 1 отдавна е на «къде ще вечеряме?».

1 въвежда 2 на новото и работно място - радио “Ситисаунд” - “Лъвът в ефира”.

1 е обръгнал кадър. Преди време, когато е била на «какво ще ям?» е изиграла картите си толкова самоотвержено, че в крайна сметка е започнала «да вечеря» със Собственика.

То не е било много отдавна, преди някакви си 3 години. Вълнуващ период! Много силен, интензивен момент! Истинско емоционално гюле! Паднало и преобърнало живота и на обратно – вече не си и спомня за живота си преди това, сякаш никога е нямало «преди това».

Но всяка рязка промяна е като изтръгване на черния дроб с ръждясала кука – не може без болка. Болката при 1 траяла десет минути, Собственика така и не разбрал, може би щял да плати за по-добър лекар. Но пък дали нямаше да я разкара след това? Нали е тъпо да забременееш с първото чукане? А може би пък щеше да се зарадва? Въпроси, въпроси…

Както и да е - оттогава не може да има деца…Което в крайна сметка я обрича. Както и да го въртиш – бялото братче/сестриче на негрото няма да е от нея. Десетте минути болка май станаха озлобление за цял живот J

А 2 е гладна като куче и ясна - новопостъпила, жадна за изява, за успехи, за блясък, пълна с илюзии, без пари за добър гинеколог, дано поне да има за презервативи. Но пък такива като Мори не обичат презервативите…

Всяка сутрин 1 се изправя пред огледалото в мизерната си квартирка, красива, стегната, с безупречна кожа и страшно се натъжава – докога ще чакам? Как е възможно такава красота така да се прахосва! Аз съм длъжна на света и светът ми е длъжен!

И това я изпълва със страшна,…библейска решителност.

Горната размяна на реплики, която подсказва за някаква загриженост на ветеранката към новата колежка, не бива да подвежда читателя.

От момента, в който Собственикът с една такава тънка усмивка – по скоро гримаса - ги представи и безшумно се изниза, оставяйки ги една на друга, тези две създания усещат едно общо и доста смътно чувство на несигурност и дори отчаяние. Но тази неяснота на чувствата доста скоро се избистри и прие формата на:

При 1: презрение, нужда да унижава, да плюе, да къса, да рита.

При 2: истинско и безусловно възхищение към 1.

Не си струва да се ровим из произхода на причините породили тези чувства. Диалектически невероятно, но може би това е един от случаите, в които ефектът на резултата е нищожен в сравнение с усилията положени за постигането му.

1. “Кво блееш в пода ма, кво душиш?!!! Баси и тъпата слива! Лайно в апаратната ли искаш да видиш!?”

2. “…Сигурно имат куче?…”

1 посочва с досада към ъгъла. 2 послушно се втренчва натам. Наместо куче, иззад един шкаф изпълзява малко симпатично негърче. Шоколадова кожа, огромни кръгли очи, меки бузки, коса като едро кадифе. Плаче за лице на антисептична пудра за детски задници.

1: Синковеца на Мори.

Целен ефект. Новата е объркана. Просто си личи по очите и. Да довършим тъпата слива!

1: Господин Александър Коларов…Мори, така му казвам аз.

1. “Устата ти е на три милиона качествени свирки от привилегията на произнасянето на думата “мо-ри”, тъпа сливо!”

Тук 2 е принудена да признае, че 1 е имала предостатъчно време да извърти поне три милиона минета на Мори, а срещу това, дето се казва, не се рита.

2. …“Де е Коларов, де е Мори!”…

2, въпреки възхищението към 1, усеща, че е нещо като подхлъзната и решава да възстанови позиции, доколкото може. Лицето и добива майчинско изражение, което някои твърдят, било кодирано във всяка жена, независимо от това, доколко самата тя се вижда като родилка > после майка. Със странни писукащи звуци се втурва да вдигне от пода, целува, изтупва праха от малките ръчички и коленца. Звуците стават бълбукащи, гърголещи и гугукащи.

2:

- Какъв си ми хубавец?

- Дзаааа^^^^^К!

- Дзаааа^^^^^К!

- Гулигулигулигули!

Детенцето дебилно гледа в боядисаната глава с гелосана коса.

1: Четирима вече изгърмяха, заради черното копеле!

2 се спира за малко.

2. “Опаа, не се понасяме с африканчето нещо…”

Но иначе се усмихва съзаклятнически. Нали 2 и е новия кумир. Премества детето от едната ръка в другата.

2: Що така?

1. “Аре бе, брикет, издрайфай и са между циците! Само на мен ли ша ми погаждаш тоя номер!”

1 отваря уста да започне обяснително изречение, но от нея излиза звук като трясък на врата, който всъщност се чува, защото млад, блед, слабоват, полуплешив мъж в действителност влита в помещението. Безмълвно минава покрай 2, втрещен с пепеляв поглед в малкото детенце, отминава към апаратурите. Двете млади жени долавят мирис на цигари и пот/ пот и цигари, трудно е да се определи, кое води.

Ай Тито се скрива зад раковете с техника. Ровичка из спагетите от кабели. Цеди дискретно нещо от рода на „Ша та еба в маймунския гъз, ша та еба…!

След малко се изправя. Лицето му е почервеняло. Вероятно от злоба, на която не и е разрешено да си намери отдушник.

Или напротив.

Ай Тито така стремително се насочва към 1, че младата жена за малко не губи самообладание, прави спасителна крачка назад и аха да търти да бяга, но Тито се заковава на десет сантиметра пред нея. Говори на 1, гледа в детето:

Тито: Нямаме сигнал от три минути. Обърнах системата с хастара навънка. Тва малкото е дръпнало кабела към главния руутър!

1: Ии, много съжалявам, Митко, изпуснах го за секунда…

2, която се е извъртяла, така че да полу-закрие детето с тялото си:

2: Малко дете е, не разбира…

Тито се засилва да каже нещо нецензурно от рода на „де, море е малко, ша му еба черната майка, ама знае кой кабел да дръпне”, в последния момент прави остър завой и подава ръка на 2.

Тито: Здравейте, вие сте новата колежка от програмен отдел, да?

2. „Да, Вили, здравейте!” всъщност иска да каже 2, но не успява, защото всички отношения в това радио минават през 1:

1: Митко запознай се с Вили – новата колежка от програмен отдел. Вили! Митко – нашия ангел по техниката. Вили заема мястото на Жени.

Здрависват се. Тито се е наперил от комплимента и отделно изпада в тази дежурна еуфория, в която изпадат всички софтуерни и хардуерни инжинери, когато докоснат ръката на красиво момиче.

Тито (приповдигнато): Димитър! Шеф на техническия отдел. Аз отговарям тва дето водещите казват да стигне до ушите на сто хиляди слушатели всеки ден, без почивен ден.

1 се покашля…

Тито: … И още по-важно музиката да се чува, а и най-важно - да излъчиме всичките реклами в планирания слот и така нататък и така нататък, все критични отговорности.

Всъщност всеки в позицията на Тито, казвайки точно това, правейки точно това и държейки се точно така, се надява само на едно – ТОВА да му помогне да и го тури при следващия аутбаунд ивент. Иначе защо му е да изтъква своите предимства и силни страни – животинска надпревара.

Тито: Дете, дете, ама господин Коларов, това не го интересува. Той иска квалитетен сигнал. Моя задник е на пангара. Вчера като олиза микрофона на второ студио бях пред уволнение. Няма ден без да сгъбяса нещо. Щото тва не е радио, тва е детска градина няква! лудница! Секи влиза излиза, където му скимне, пипа дето не му е работа. Аз тук надзирател тряа да съм! Едно кафе не можеш да изпиеш на мира…

1 започва да кипи по няколко причини:

а. „този не можеш да му изкрещиш да си ебе майката, щото се’ някой трябва да бачка, а той бачка най-вече, защото странно защо си мисли, че е важен и го уважават, което всъщност е така, но не бива да му се казва и не бива да го осъзнава, защото тогава ще иска повече пари, а сега бачка само за да може тази вечер да забие една злобарка със спомена как съм му се била усмихнала…и да се надява J…”

б. „тоя кавал за къв се мисли, та държи такъв тон. Аз, мамка му, изпълнителен директор ли съм или кво?!”

в. „тая патица каза „Малко дете е, не разбира…” и се отприщи тая тирада, баси! на нея да вика!”

г. „кво толкова се напъва, ебаси! Излъчваме, не излъчваме, се тая – една стинка не печелим от шибаното радио! Играта е много голяма за малкото му мозъче, цървул!”

Тито: …От половин година съм на тая работа, така съм се изнервил, в къщи не могат да ме познаят, приятелите викат, променил си се! Как няма да се променя, виж с кво се занимавам. Така не може да се работи! Знаеш го много добре, ако не го знаеш, сега ти го казвам – така не се работи!

Погледът на 1 започва да става лъскав като на змия. Явно всичко си има граница.

Тито решава, че тази, своего рода свалка, ще завърши най-добре, ако той излезе както е влязал. И отделно е време да се омита, защото пишката започва да му набъбва в черните еластични дънки и не върви да тръгне да намества сега. Затова поема дълбоко въздух.

Тито: …Ако някой може така да работи, да ми се обади!

Поривисто излиза.

В коридора си намества оная работа. Може всички да са останали с впечатление, че на Тито му се иска да се върне, да вземе малкото негро от ръцете на 2 и да го блъска докато остане само едно петно от сажди.

Всъщност не, само така изглежда – на него не му пука за малкото негърче. В алгоритмичния му мозък изплува ясния темплейт от последния порно филм (този от снощи), но рендериран с други главни герои; той зверски чука сред кабелите 2 – в съзнанието му някак по-близка, по-достъпна - докато 1 – далечна и немислима - седи гола в ъгъла, гледа ги и му се възхищава какъв страхотен любовник е…А детенцето никакво го няма.

Тито забързва към леговището си. Подутината става още по-издайническа.

Мозъкът му се отърсва от фантазията си: Всичко е табу, Мите! Негрото е сина на шефа, който чука 1, чука и 2. Така седят нещата…

И изведнъж подутината в гащите му изчезва, рамената му увисват. Наляга го сташна тъга.

Тито: Ще се махна, мама им дейба, ще се махна още утре…

Обратно в стаята.

1 (небрежно):Митето е пътник…

Двете жени се споглеждат. 2 някак си инстинктивно притиска малкото детенце към себе си.

1 (свива подигравателно устни): Не се залепвай към тая напаст, казвам ти. Заради малкия изгониха Женито. Изгониха и трима преди нея. Ти си на проветриво място. Мори понякога се обърква и взима такива като теб, без да ми иска мнението. Не си мисли, че като си говорила директно с него, си си опекла работата. И най малкото нещо да стане, пътуваш!

ТОЙ

Той всъщност е едно голямо, живо, постсоциалистическо клише. Във всякакъв смисъл…

Кратка визитна картичка.

Баща:

Селско момче с алчна и завистлива душа - любим профил за тогавашните руски окупатори. Издига се до средно-голяма номенклатура, комбинация между мениджър и стражар. Източник на всички блага и привилегии.

Майка:

Хубаво и изискано момиче от изпадналата тогава в немилост и отчаяние градска класа, оженила се за напористия и многообещаващ левент от провинцията, за да намери сигурност в онези страшни и объркани години.

Братя и сестри:

Няма живи. Имал брат, починал от нещо, което много приличало на левкемия, но никога не е могло да се установи със сигурност при тогавашното ниво на медецината. Останали съмненията за обречеността от съчетанието на гените, произхождащи от две антагонистични страни.

Възпитание:

Разнопосочно, защото идва от два противоположни източника. Суровостта на бащата и изискаността на майката. Бащата надделява в крайна сметка.

Семейството му беше част от стария соц естаблишмънт, елитен бенефициент в общество, което си беше жив урод – недоразбраните идеи на немеца Маркс, наложени с азиатска бруталност върху един скромен балкански народ от основно земеделски стопани.

Само за 20 години след войната в това, по дефиниция, безкласово общество се беше обособил сконфузен елит, който, за свое удобство и за да се отърве от стеснението, беше изградил механизъм скришом да се ползва от привилегии и охолство. Поради множество причини не се считаше за добре да се демонстрира наяве по-висок стандарт от този на новопроизведената работническа класа.

С течение на времето цинизма в елита, движен от смяната на поколенията в него, надделя над скрупулите и все по-често официално се застъпваше мнението, че няма от какво да се притесняваме – ние сме си ги заслужили(привилегиите и охолството). Беше унизително да се криеш и да се скумросваш, затова, че имаш повече от убитаците в ЖКто. Стигна се до конфликт в елита, старата система беше неизгодна основно в това, че проповядваше някаква псевдо-сдържаност. Той естествено беше на върха на тази вълна, но старите все още държаха ръчките на икономика и общество. Назряваше конфликт.

Към края на 80те беше на 34 и ненавиждаше баща си. Двамата се бяха силно отчуждили.Старият винаги беше нахъсвал синчето си да не се дава и да се стреми към все повече и повече – какво? нямаше значение – повече!!! Но в един момент се уплаши като осъзна, че е създал едно чудовище, една огромна паст. Човек, който само ламти и почти нищо не умее. Но беше вече късно…

Очаквано, повече за сина, отколкото за бащата, стената в Берлин падна. Последното което се случи между бащата и сина беше един куфар с пари, който в мразовитите месеци на 1990 година формално беше даден на бащата, но с презумция за сина. Половин година след това баща му, съвсем удобно, почина от рак.

И сега, 15 години по-късно…

… той седи смирено на стола в малката кухня. Неловко стиска чадър. Навън не вали, но мастията дето казва времето по собственото му радио го е метнала за пореден път. Него и тристата хиляди дето според медия метъра я слушат в осем сутринта. Не! Тоя път няма да има прошка. A на медия метъра се плаща по 10 стотинки за обявена душа...

Мисли от този род го накараха да изпъшка болезнено, с което си навлича пълния със съчувствие поглед на старата жена – майка му. На масата пред него се мъдри стъклен поднос с курабии – любимите му от детските години. Сигурно междувременно нещо се е променило, защото му се повръща като гледа запечените, намазани с яйце и черна захар сладки. Майка му се отвори на черна захар, след като баща му се върна с един пакет от една командировка в САЩ, в края на 90те.

Кофти е да знаеш, че баща ти е фърлил топа от рак. Много кофти. А черната захар е оттогава. От началото на 90те. Старата женица се суети около него в тясната кухня и непрестанно говори. Чакала е този момент цяла седмица. Той е единственото и дете. В един момент застива с театрално угрижено изражение на лицето “Ама ти не ядеш?”.

ТОЙ се втренчва в курабиите. Курабийка. Жена, която бие някого по кура. Усмихва се неопределено. Майка му е щастлива – винаги го е харесвала усмихнат.

Предполагам се страхува. Минавам за богат. Тоя развъдник на хлебарки ми е през кура. Обзалагам се, че всеки ден поне по три часа се пита дали ще може да го размени срещу синовната ми обич. Не знам кво си отговаря останалите 21 часа, но явно не е много сигурна, щото се’ ма гледа кaто уличните помияри дето го ритам по улицата. Дали да и кажа още сеа, че няма да и сменям лайняните памперси и няма да и давам супа в устата, ако не дай си боже мозъка и се скапе преди сърцето. Уфф, и това се очертава…

Отново изпъшква тежко. Разчупва една курабийка с форма на сърце. В този 16 етажен бункер всичко мирише на плесен. Явно е решил да разнищи нещата докрай. Навира нос в една от отчупените половинки. Брашното е старо - смърди на мухъл. Като майка му. На мухлясала, изветряла плът. На пенсионерска пръчовина. Колко ли пъти се къпе в месеца? Прави леко гнусливо изражение. “Не ти ли харесват?”, старата женица е в паника.

“Как да и кажа, че смърди? Как да и кажа да се къпе по-често.”

Изражението му се смекчава. Прави неопределно движение с ръка, докато устата му се криви: “Не, просто си помислих нещо…”. Защо не изпитвам желание да я убедя, че са вкусни. Защо не скоча и оживено да и заобяснявам, че няма по-вкусно нещо на света. Очите на старицата безпомощно се щурат насам-натам. Тъпо забива поглед във вибриращия му под масата крак. Така е откакто е дошъл. Напоследък тактува навсякъде, в къщи, по кафенета, кина, кръчми, кенефи, на работа и в къщи, и тука. Що ли е така? “Много работиш, мама. Трябва да си почиваш повече.” Той отново се усмихва едва-едва. Прилича повече на показване на зъби, но тя не го разбира така. Това и е абсолютно достатъчно. Цъфти. Обръща се и почти се хвърля към близкия шкаф. Превръща се в един огромен безформен задник, крепящ се на два болезнено бели тлъсти крака осеяни с мрежа от отвратителни разширени вени.

Има ли смисъл да и разправя, че работата е последното нещо в неговия живот. Нито мисли за нея, нито се изморява от нея, нито пари печели от нея. Съдове дрънчат. Старицата се опитва да говори нещо. До ушите му достига само хъхрене някакво. Навежда се напред. По лицето, по което иначе нищо освен отегчение не съдържа, се вижда следа от любопитство. Застива така…По лицето му се изписва погнуса.

Някъде много дълбоко в мозъка му започва да вие сирена. Защо? Какво си помисли?

Нима и на жена ми като на майка ми циците ще и виснат до кръста някой ден. Пак там далеч и дълбоко се провира една малка мисълчица. “Пич,…много си болен”. Майка му се изправя с някаква пластмасова кутия в ръка. От онези с ушичките дето се закопчават върху капака. А лицето и е винено червено. И пуфти като локомотив.

Вижда го такъв проточил врат, втренчен напред. Бавно се отпуска обратно на стола. Майка му отдавна се е отказла да проумява всичко около сина си.

“Той още от детската градина ми е малко особен.” Горда е.

“Никога не бих позволил на жена си да носи подобна гадна манта!”

Майка му чевръсто започва да бърши кутията. ТОЙ почуква с безименния пръст по предните си зъби.

“Как ли би реагирала, ако само знаеше…?”

Измерва я с поглед. Отново една мисъл се просмуква през всичките му филтри. Секс. Не е възможно това да е майка му. Тази лоена топка не може да се е ебала, да е заченала и да го е родила. И с кого се е ебала. Не е възможно! Просто не е възможно той да има нещо общо с тази жена. Как е възможно да е сукал някога от тази вмирисана, разплута, мухлясала пихтия. Стомаха го присвива, сякаш да му напомни за баща му. Кофти. Умря точно от този сорт рак, на стомаха. Хваща го яд. Има чувството, че този Джаба Хатяниина пред него и един изтлеял преди десет годиини труп са се наговорили и умишлено са посяли семето на бъдещи страдания в него. Без да го питат! Не, не си спомня да са го питали. И затова са виновни! Пред него! Обзелото го чувство на яд се засилва. Мама му стара, какво прави още тук? И тая сеа ще иска да праща на сина му и жена му от шибаните и, вмирисани, мухлясали жени дето бият мъжете по куровете.

- Как са Мила и Пепи?

- Къпят се всеки ден…

Миризмата на плесен свършва на метър от входа на 16- етажния блок. Спира. Поема дълбоко въздух. Помисля си, че е бил нещо като гмуркач без апарат. Примижава. Слънцето го бие в очите. Слънцето…Мдаа, слънцето. Чадъра остана горе. Ще си го вземе следващата седмица. Независимо от всичко онази жена горе е негова майка. Тя му е дарила живот, тя го е отгледала, тя е будувала над него. Давала е мило и драго той да е това, което е днес. И ще продължи да я посещава и да хрупа от вмирисаните и сладки. Поне за следващото посещение е сигурен - чадърът му трябва за едно нещо…

Изведнъж му стана ТЪЖНО. Толкова тъжно, че чак очите му се насълзиха. Тъжно за майка му. За нейната самота, за нейната мъка, за малкия и свят. Представи си я как с дни гледа през прозореца, надявайки се да го види как паркира пред входа. Как скача при всеки шум от асансьора. Как чака зад вратата в очакване. Как разочаровано се клатушка обратно към кухнята, когато не нейния, а съседския звънец звъни. Стана му тъжно за скорошния и край. За съзнаването на този край. Засрами се до дъното на душата си за това, което си е мислил допреди малко. Захапа устни. Разтърка очи. Въздъхна през зъби.

…”Боже Господи, Боже Господи!…Как можах, как само можах?…”

Изведнъж му олекна. Беше изиграл усещането за пречистваща тъга и разкаяние и наистина излъга всичките жлези дето преди това изливаха отрова в тялото му и го караха да се чувства мизерен.

Огледа се. ЖКто в което е отрасъл. Толкова му е далечно всичко. Залято от слънце. Мама и на синоптичката! Този път прошка няма!