ТОЙ

Той всъщност е едно голямо, живо, постсоциалистическо клише. Във всякакъв смисъл…

Кратка визитна картичка.

Баща:

Селско момче с алчна и завистлива душа - любим профил за тогавашните руски окупатори. Издига се до средно-голяма номенклатура, комбинация между мениджър и стражар. Източник на всички блага и привилегии.

Майка:

Хубаво и изискано момиче от изпадналата тогава в немилост и отчаяние градска класа, оженила се за напористия и многообещаващ левент от провинцията, за да намери сигурност в онези страшни и объркани години.

Братя и сестри:

Няма живи. Имал брат, починал от нещо, което много приличало на левкемия, но никога не е могло да се установи със сигурност при тогавашното ниво на медецината. Останали съмненията за обречеността от съчетанието на гените, произхождащи от две антагонистични страни.

Възпитание:

Разнопосочно, защото идва от два противоположни източника. Суровостта на бащата и изискаността на майката. Бащата надделява в крайна сметка.

Семейството му беше част от стария соц естаблишмънт, елитен бенефициент в общество, което си беше жив урод – недоразбраните идеи на немеца Маркс, наложени с азиатска бруталност върху един скромен балкански народ от основно земеделски стопани.

Само за 20 години след войната в това, по дефиниция, безкласово общество се беше обособил сконфузен елит, който, за свое удобство и за да се отърве от стеснението, беше изградил механизъм скришом да се ползва от привилегии и охолство. Поради множество причини не се считаше за добре да се демонстрира наяве по-висок стандарт от този на новопроизведената работническа класа.

С течение на времето цинизма в елита, движен от смяната на поколенията в него, надделя над скрупулите и все по-често официално се застъпваше мнението, че няма от какво да се притесняваме – ние сме си ги заслужили(привилегиите и охолството). Беше унизително да се криеш и да се скумросваш, затова, че имаш повече от убитаците в ЖКто. Стигна се до конфликт в елита, старата система беше неизгодна основно в това, че проповядваше някаква псевдо-сдържаност. Той естествено беше на върха на тази вълна, но старите все още държаха ръчките на икономика и общество. Назряваше конфликт.

Към края на 80те беше на 34 и ненавиждаше баща си. Двамата се бяха силно отчуждили.Старият винаги беше нахъсвал синчето си да не се дава и да се стреми към все повече и повече – какво? нямаше значение – повече!!! Но в един момент се уплаши като осъзна, че е създал едно чудовище, една огромна паст. Човек, който само ламти и почти нищо не умее. Но беше вече късно…

Очаквано, повече за сина, отколкото за бащата, стената в Берлин падна. Последното което се случи между бащата и сина беше един куфар с пари, който в мразовитите месеци на 1990 година формално беше даден на бащата, но с презумция за сина. Половин година след това баща му, съвсем удобно, почина от рак.

И сега, 15 години по-късно…

… той седи смирено на стола в малката кухня. Неловко стиска чадър. Навън не вали, но мастията дето казва времето по собственото му радио го е метнала за пореден път. Него и тристата хиляди дето според медия метъра я слушат в осем сутринта. Не! Тоя път няма да има прошка. A на медия метъра се плаща по 10 стотинки за обявена душа...

Мисли от този род го накараха да изпъшка болезнено, с което си навлича пълния със съчувствие поглед на старата жена – майка му. На масата пред него се мъдри стъклен поднос с курабии – любимите му от детските години. Сигурно междувременно нещо се е променило, защото му се повръща като гледа запечените, намазани с яйце и черна захар сладки. Майка му се отвори на черна захар, след като баща му се върна с един пакет от една командировка в САЩ, в края на 90те.

Кофти е да знаеш, че баща ти е фърлил топа от рак. Много кофти. А черната захар е оттогава. От началото на 90те. Старата женица се суети около него в тясната кухня и непрестанно говори. Чакала е този момент цяла седмица. Той е единственото и дете. В един момент застива с театрално угрижено изражение на лицето “Ама ти не ядеш?”.

ТОЙ се втренчва в курабиите. Курабийка. Жена, която бие някого по кура. Усмихва се неопределено. Майка му е щастлива – винаги го е харесвала усмихнат.

Предполагам се страхува. Минавам за богат. Тоя развъдник на хлебарки ми е през кура. Обзалагам се, че всеки ден поне по три часа се пита дали ще може да го размени срещу синовната ми обич. Не знам кво си отговаря останалите 21 часа, но явно не е много сигурна, щото се’ ма гледа кaто уличните помияри дето го ритам по улицата. Дали да и кажа още сеа, че няма да и сменям лайняните памперси и няма да и давам супа в устата, ако не дай си боже мозъка и се скапе преди сърцето. Уфф, и това се очертава…

Отново изпъшква тежко. Разчупва една курабийка с форма на сърце. В този 16 етажен бункер всичко мирише на плесен. Явно е решил да разнищи нещата докрай. Навира нос в една от отчупените половинки. Брашното е старо - смърди на мухъл. Като майка му. На мухлясала, изветряла плът. На пенсионерска пръчовина. Колко ли пъти се къпе в месеца? Прави леко гнусливо изражение. “Не ти ли харесват?”, старата женица е в паника.

“Как да и кажа, че смърди? Как да и кажа да се къпе по-често.”

Изражението му се смекчава. Прави неопределно движение с ръка, докато устата му се криви: “Не, просто си помислих нещо…”. Защо не изпитвам желание да я убедя, че са вкусни. Защо не скоча и оживено да и заобяснявам, че няма по-вкусно нещо на света. Очите на старицата безпомощно се щурат насам-натам. Тъпо забива поглед във вибриращия му под масата крак. Така е откакто е дошъл. Напоследък тактува навсякъде, в къщи, по кафенета, кина, кръчми, кенефи, на работа и в къщи, и тука. Що ли е така? “Много работиш, мама. Трябва да си почиваш повече.” Той отново се усмихва едва-едва. Прилича повече на показване на зъби, но тя не го разбира така. Това и е абсолютно достатъчно. Цъфти. Обръща се и почти се хвърля към близкия шкаф. Превръща се в един огромен безформен задник, крепящ се на два болезнено бели тлъсти крака осеяни с мрежа от отвратителни разширени вени.

Има ли смисъл да и разправя, че работата е последното нещо в неговия живот. Нито мисли за нея, нито се изморява от нея, нито пари печели от нея. Съдове дрънчат. Старицата се опитва да говори нещо. До ушите му достига само хъхрене някакво. Навежда се напред. По лицето, по което иначе нищо освен отегчение не съдържа, се вижда следа от любопитство. Застива така…По лицето му се изписва погнуса.

Някъде много дълбоко в мозъка му започва да вие сирена. Защо? Какво си помисли?

Нима и на жена ми като на майка ми циците ще и виснат до кръста някой ден. Пак там далеч и дълбоко се провира една малка мисълчица. “Пич,…много си болен”. Майка му се изправя с някаква пластмасова кутия в ръка. От онези с ушичките дето се закопчават върху капака. А лицето и е винено червено. И пуфти като локомотив.

Вижда го такъв проточил врат, втренчен напред. Бавно се отпуска обратно на стола. Майка му отдавна се е отказла да проумява всичко около сина си.

“Той още от детската градина ми е малко особен.” Горда е.

“Никога не бих позволил на жена си да носи подобна гадна манта!”

Майка му чевръсто започва да бърши кутията. ТОЙ почуква с безименния пръст по предните си зъби.

“Как ли би реагирала, ако само знаеше…?”

Измерва я с поглед. Отново една мисъл се просмуква през всичките му филтри. Секс. Не е възможно това да е майка му. Тази лоена топка не може да се е ебала, да е заченала и да го е родила. И с кого се е ебала. Не е възможно! Просто не е възможно той да има нещо общо с тази жена. Как е възможно да е сукал някога от тази вмирисана, разплута, мухлясала пихтия. Стомаха го присвива, сякаш да му напомни за баща му. Кофти. Умря точно от този сорт рак, на стомаха. Хваща го яд. Има чувството, че този Джаба Хатяниина пред него и един изтлеял преди десет годиини труп са се наговорили и умишлено са посяли семето на бъдещи страдания в него. Без да го питат! Не, не си спомня да са го питали. И затова са виновни! Пред него! Обзелото го чувство на яд се засилва. Мама му стара, какво прави още тук? И тая сеа ще иска да праща на сина му и жена му от шибаните и, вмирисани, мухлясали жени дето бият мъжете по куровете.

- Как са Мила и Пепи?

- Къпят се всеки ден…

Миризмата на плесен свършва на метър от входа на 16- етажния блок. Спира. Поема дълбоко въздух. Помисля си, че е бил нещо като гмуркач без апарат. Примижава. Слънцето го бие в очите. Слънцето…Мдаа, слънцето. Чадъра остана горе. Ще си го вземе следващата седмица. Независимо от всичко онази жена горе е негова майка. Тя му е дарила живот, тя го е отгледала, тя е будувала над него. Давала е мило и драго той да е това, което е днес. И ще продължи да я посещава и да хрупа от вмирисаните и сладки. Поне за следващото посещение е сигурен - чадърът му трябва за едно нещо…

Изведнъж му стана ТЪЖНО. Толкова тъжно, че чак очите му се насълзиха. Тъжно за майка му. За нейната самота, за нейната мъка, за малкия и свят. Представи си я как с дни гледа през прозореца, надявайки се да го види как паркира пред входа. Как скача при всеки шум от асансьора. Как чака зад вратата в очакване. Как разочаровано се клатушка обратно към кухнята, когато не нейния, а съседския звънец звъни. Стана му тъжно за скорошния и край. За съзнаването на този край. Засрами се до дъното на душата си за това, което си е мислил допреди малко. Захапа устни. Разтърка очи. Въздъхна през зъби.

…”Боже Господи, Боже Господи!…Как можах, как само можах?…”

Изведнъж му олекна. Беше изиграл усещането за пречистваща тъга и разкаяние и наистина излъга всичките жлези дето преди това изливаха отрова в тялото му и го караха да се чувства мизерен.

Огледа се. ЖКто в което е отрасъл. Толкова му е далечно всичко. Залято от слънце. Мама и на синоптичката! Този път прошка няма!