Дъждът е толкова мокър, че се пропива в костите ти без никакво усилие. Джапаме с колегата в локвите, палтата ни са подгизнали, а около нас се чува само шумното звучене на капките.
Най-после съзираме колибата, в която трябва да се намушим. Досущ прилича на ‘дядовата ръкавичка’ – малко миризливо, относитено топло и препълнено с хора. Усещам лека толпина, която идва от тавана, някаква странна печка. Още на влизане съзирам мацката, с която имам среща. Тя също ни вижда, приближава се с лека усмивка и ни предлага чай, не много охотно. Поклащаме глави отрицателно. Докато разменяме няколкото приказки за добре дошли и кратко въведение в обстановката, едно от момичетата в ‘ръкавичката’ се провиква към нашата събеседничка:
‘Идват насам!’
‘Кой идва насам?’ – глупаво пита тя.
‘Тези, които чакаме!’
Бах ти, ‘Кой ли чакат тия?’ се питам аз и отминавам темата, тъй като мацката, с която си говорехме, вече лети нанякъде из ‘ръкавичката’. Виждам чуждоземците и се запътвам към тях с опъната напред ръка. Представяме се, разменяме няколко думи, даже изречение, естествено не подминаваме и ‘кризата’. Пфу, вече се изприщвам само като чуя за нея.
В разговора разбирам, че тези дето щели да идват, всъщност бил министърът на земеделието. Ти да видиш, и той ли ще се набута в ‘ръкавичката’?!?
Моя колега: Кой е министъра на земеделието?
Аз: Ти шегуваш ли се?!?! От къде да знам!
Той: По едно време беше Мехмед Дикме, ама сега?
Аз: ...??!!?/////
И двамате се гледаме в тъпо недоумение. По едно време той взима едно списание и започва да разлиства с отегчена физиономия, но все пак търсейки нещо. В един момент ми посочва нещо - снимка. Гледам Балканджи Йово, с една вежда ме гледа от списанието. Хм, поглеждам го въпросително, и питам ‘Това ли е?’. Прочитам отдолу под снимката - М.В. министър на земеделието. ‘Ми, добре!’, усмихвам се аз.
И тъй, в един момент настъпи някакво раздвижване, суета и т.н. Отварят импровизираната врата и влизат – Балканджи Йово, някакъв гном след него, една леко застаряваща секретарка, интелектуалец и две яки момчета. Шест човека наведнъж във вече препълнената ‘ръкавичка’. И сега вече започва интересното...
Оставам сразена от начина, по който Балканджи Йово съблича ямурлука. С отработено движение, което оставя дрехата във въздуха, докато интелектуалеца вече я държи здраво. Същото прави и гнома. Много пъти явно бяха тренирали това движение.
Не съм виждала дори истинска дама, която да сваля връхната си дреха с такава лекота и финес, а отзад да стои някой, чието предназначение е да я улови.
Господата сядат на една малка, тясна масичка. Започват да говорят с мацката която ни посрещна, с чуждоземците, те на български, с другите на английски. Радост за сетивата. В същото време интелектуалеца гушка палтата, като почти невидимо се озърта за място, където може да ги остави. Секретарката гледа Балканджи Йово в очите, следи всяко негово движение, всеки трепет. Ех, любоФ!
Двамата младежи стоят сериозно и гледат малко респектиращо. Единия плътно до вратата, обърнат с гръб към шефа, другият с лице към вратата и сериозно тъповат поглед.
От малката масичка се чува смях отвреме-навреме, някоя по-високо изказана реплика, но смислен разговор е трудно доловим. Сигурно защото сме малко по-далече, а не точно до тях, не чуваме есенцията на дискусията.
По едно време единия младеж излиза навън, застава пред вратата и запалва цигара. ‘Я, и това ли им разрешават в работно време? Не знаех!’
Още малко и господата са готови да напуснат ‘ръкавичката’, с която аз май вече съм свикнала. ‘Е, бак то нормал фъкинг лайф!’ – си казвам.
И тогава започват въпросите в главата ми
1) Мамка му, колко човека са нужни за да излезе министъра на замаделиято от уютния си кабинет и да дойде сред простолюдието???
2) И кой беше гнома с него?
3) Явно е некъв важен, щом така се съблича!
4) И още разни такива...
Естествено питам колегата – ‘Абе, кой е тоя, ниския?’
Той – ‘Г.Г. – домакина, така чух, не че го познавам!’
Бах ти, и двамата кви сме...Думи нямам, не знаем кой е министъра, кой е гнома, нищо, че ¼ България е негова, въобще. Залупени сме, ей, тц,тц, тц!
Та така, простата математика показва, че поне 4 човека са нужни на министъра, за да излезе. А да не говорим, че трябват и поне 2 коли, за да се придвижат! И какво, ние си плащаме като попове данъци, такси и т.н., а те си веят гъзовете сумати народ, за да го разхождат. Е, не съм съгласна, да знете!!!
Почувствах се като една лястовичка, кацнала на жицата, смирена и безропотна, в унисон с всички други, които също така живеят по правилата.
