Отговорът е - убиец на компютри!
понеделник, 6 април 2009 г.
петък, 20 февруари 2009 г.
По жицата
Дъждът е толкова мокър, че се пропива в костите ти без никакво усилие. Джапаме с колегата в локвите, палтата ни са подгизнали, а около нас се чува само шумното звучене на капките.
Най-после съзираме колибата, в която трябва да се намушим. Досущ прилича на ‘дядовата ръкавичка’ – малко миризливо, относитено топло и препълнено с хора. Усещам лека толпина, която идва от тавана, някаква странна печка. Още на влизане съзирам мацката, с която имам среща. Тя също ни вижда, приближава се с лека усмивка и ни предлага чай, не много охотно. Поклащаме глави отрицателно. Докато разменяме няколкото приказки за добре дошли и кратко въведение в обстановката, едно от момичетата в ‘ръкавичката’ се провиква към нашата събеседничка:
‘Идват насам!’
‘Кой идва насам?’ – глупаво пита тя.
‘Тези, които чакаме!’
Бах ти, ‘Кой ли чакат тия?’ се питам аз и отминавам темата, тъй като мацката, с която си говорехме, вече лети нанякъде из ‘ръкавичката’. Виждам чуждоземците и се запътвам към тях с опъната напред ръка. Представяме се, разменяме няколко думи, даже изречение, естествено не подминаваме и ‘кризата’. Пфу, вече се изприщвам само като чуя за нея.
В разговора разбирам, че тези дето щели да идват, всъщност бил министърът на земеделието. Ти да видиш, и той ли ще се набута в ‘ръкавичката’?!?
Моя колега: Кой е министъра на земеделието?
Аз: Ти шегуваш ли се?!?! От къде да знам!
Той: По едно време беше Мехмед Дикме, ама сега?
Аз: ...??!!?/////
И двамате се гледаме в тъпо недоумение. По едно време той взима едно списание и започва да разлиства с отегчена физиономия, но все пак търсейки нещо. В един момент ми посочва нещо - снимка. Гледам Балканджи Йово, с една вежда ме гледа от списанието. Хм, поглеждам го въпросително, и питам ‘Това ли е?’. Прочитам отдолу под снимката - М.В. министър на земеделието. ‘Ми, добре!’, усмихвам се аз.
И тъй, в един момент настъпи някакво раздвижване, суета и т.н. Отварят импровизираната врата и влизат – Балканджи Йово, някакъв гном след него, една леко застаряваща секретарка, интелектуалец и две яки момчета. Шест човека наведнъж във вече препълнената ‘ръкавичка’. И сега вече започва интересното...
Оставам сразена от начина, по който Балканджи Йово съблича ямурлука. С отработено движение, което оставя дрехата във въздуха, докато интелектуалеца вече я държи здраво. Същото прави и гнома. Много пъти явно бяха тренирали това движение.
Не съм виждала дори истинска дама, която да сваля връхната си дреха с такава лекота и финес, а отзад да стои някой, чието предназначение е да я улови.
Господата сядат на една малка, тясна масичка. Започват да говорят с мацката която ни посрещна, с чуждоземците, те на български, с другите на английски. Радост за сетивата. В същото време интелектуалеца гушка палтата, като почти невидимо се озърта за място, където може да ги остави. Секретарката гледа Балканджи Йово в очите, следи всяко негово движение, всеки трепет. Ех, любоФ!
Двамата младежи стоят сериозно и гледат малко респектиращо. Единия плътно до вратата, обърнат с гръб към шефа, другият с лице към вратата и сериозно тъповат поглед.
От малката масичка се чува смях отвреме-навреме, някоя по-високо изказана реплика, но смислен разговор е трудно доловим. Сигурно защото сме малко по-далече, а не точно до тях, не чуваме есенцията на дискусията.
По едно време единия младеж излиза навън, застава пред вратата и запалва цигара. ‘Я, и това ли им разрешават в работно време? Не знаех!’
Още малко и господата са готови да напуснат ‘ръкавичката’, с която аз май вече съм свикнала. ‘Е, бак то нормал фъкинг лайф!’ – си казвам.
И тогава започват въпросите в главата ми
1) Мамка му, колко човека са нужни за да излезе министъра на замаделиято от уютния си кабинет и да дойде сред простолюдието???
2) И кой беше гнома с него?
3) Явно е некъв важен, щом така се съблича!
4) И още разни такива...
Естествено питам колегата – ‘Абе, кой е тоя, ниския?’
Той – ‘Г.Г. – домакина, така чух, не че го познавам!’
Бах ти, и двамата кви сме...Думи нямам, не знаем кой е министъра, кой е гнома, нищо, че ¼ България е негова, въобще. Залупени сме, ей, тц,тц, тц!
Та така, простата математика показва, че поне 4 човека са нужни на министъра, за да излезе. А да не говорим, че трябват и поне 2 коли, за да се придвижат! И какво, ние си плащаме като попове данъци, такси и т.н., а те си веят гъзовете сумати народ, за да го разхождат. Е, не съм съгласна, да знете!!!
Почувствах се като една лястовичка, кацнала на жицата, смирена и безропотна, в унисон с всички други, които също така живеят по правилата.
четвъртък, 12 февруари 2009 г.
Quiz: който познае пръв - печели!
петък, 5 декември 2008 г.
Па то я си имам лични причини, да си паркирам така...
Защо този господин си е инсталирал голямата мръсна кола пред входа на Била?
Защото не е могъл да влезе с нея до касите ли?
Не! Ето защо!
:-) Весела събота и неделя!
Защото не е могъл да влезе с нея до касите ли?
Не! Ето защо!
:-) Весела събота и неделя!
сряда, 29 октомври 2008 г.
Sold in 30 Minutes. (уеба е почти толкова бърз колкото Никълъс Кейдж и АДж)
Имахме стара кола - ФВ пасат на 16 години. В добро състояние, но в не много угледен външен вид. А и с някои кусури. А да, и си купихме по-нова кола и тотално разлюбихме старата... Затова и започна да вехне.
Опитах се да я продам тук там чрез познати, никс. Затова реших да пробвам в нета.
Всичко стана толкова бързо, че ще го разкажа на забавен каданс:
Вчера,
към 9 сутринта
меткам една оферта в
mobile.bg.
Към 9:30
ми се обажда
един господин
от Монтана,
разпита ме
надве натри,
дойде
след 2 часа,
покара колата
20 метра
насам-натам,
извади парите и
я купи.
End of scene!
Това беше!
the web works for me :-)
Опитах се да я продам тук там чрез познати, никс. Затова реших да пробвам в нета.
Всичко стана толкова бързо, че ще го разкажа на забавен каданс:
Вчера,
към 9 сутринта
меткам една оферта в
mobile.bg.
Към 9:30
ми се обажда
един господин
от Монтана,
разпита ме
надве натри,
дойде
след 2 часа,
покара колата
20 метра
насам-натам,
извади парите и
я купи.
End of scene!
Това беше!
the web works for me :-)
петък, 24 октомври 2008 г.
Константин Христов vs. Топлофикация
Предистория
Като млад дихател бях Sales Rep (търговски представител) в американска компания за индустриални химически препарати. Освен, че научих из основи търговския занаят, естеството на работата ми даде шанс да срещам много шефове на предприятия от Източната част на София (гара Искър) та чак до Ихтиман.
Не бях и на десет процента толкова успешен, колкото други мои колеги, но се стараех. Успехът на един Sales Rep в тази компания в онези времена зависеше от качеството на индустриалните обекти (дали те имат пари), от това дали си трудолюбив и упорит търговец, от късмета ти и други не чак толкова важни неща като това, дали знаеш как да дадеш рушвет.
Един от най-големите индустриални обекти в моята търговска територия беше ТЕЦ София Изток. Още при Зонирането (описването на обектите в една търговска територия) сърцето ми се възрадва, защото в един ТЕЦ можеше да се пласира буквално всичко от продуктите и технологииите, които предлагахме: обезмаслители, лубриканти, средства за ел защита, за чистене на мазут, котлен камък и тн.
Първи сблъсък - успехи и неуспехи
Започнах работа. Потренирах на други обекти две-три седмици и после нетърпеливо се метнах на Трайчо (старото име на ТЕЦ София Изток било ТЕЦ Трайчо Костов). Все пак мислех, че Трайчо ще ме направи богат :-).
Първоначално срещите ми минаваха добре. Изредих се на всички началници на отдели, говорих, демонстрирах и тн. Харесваха ме мен и продуктите, които продавах. Дойдоха и първите поръчки. Но бяха кокошкарска работа - далеч от очакванията ми и далеч от самите потребности на ТЕЦ-а.
Забелязах, че винаги, когато стане дума за по-голямо количество от препарат за махане на мазут или котлен камък например (все неща крайно необходими на един ТЕЦ), където говорим вече за поръчка на стойност от 10 000 лева сегашни пари нагоре, хората срещу мен вдигаха ръце, мръщеха лица и нещата замираха. В същото време се бях добрал до информацията, че всеки един началник на отдел има лимит от 15 000 лева сегашни пари на ден да поръчва части, материали и така нататък.
Забелязах също така, че из територията на ТЕЦ-а се разкарват едни цигански бригади, чиито тартори (по-друг начин не можех да ги нарека) се държаха като шефове на предприятието. Тези трудови единици полагаха ново покритие на едни хвостохранилища и така "усвояваха" пари от порядъка на стотици хиляди. Когато попитах защо е този глупав приоритет - видях едно несанирано хвостохранилище и ми изглеждаше съвсем ок - един от моите контакти в ТЕЦ-а ми каза, че това е бизнес на самия Вальо Димитров (казвайки името му, посочи с пръст към небето). За секунда ми стана ясно цялата работа с тези джипсита, които са дежурните балъци, когато някой чичко с бяла якичка иска да си намери бушони за някой пладнешки грабеж. И за първи път чух името на митичния господин Димитров.
Мистър Топлофикация
Сега известния като Вальо Топлото господин си беше диагностициран control freak - нищо не ставаше без негово разрешение. Той одобряваше доставчици и сделки. В един момент, след сумарно седмици прекарани на територията на ТЕЦа, врейки се по разни котли, турбини, помпи омазани с мазут, на мен ми писна и директно си попитах, с кого трябва да се срешна, за да ми тръгне работата.
С господин Димитров, ми каза шефа на Котелния отдел, с когото най се имах. И добави, но той е на Уимбълдън, а после по някакви Сейшелски острови, някакви мис Вселени. Изчислих, че този шеф, без когото нищо не става, няма да е в бг от днес до другия месец. Баси, кой ще менажира Топлофикация в това време.
Точно в този момент се появи един шеф на монтажна бригада, който беше решил, че липсата на главатаря всъщност отваря възможност. Направи ми средно голяма поръчка - примерно за 5-6 хиляди лева. Онези времена бяха по-ралични, пет бона си бяха пари Ние доставихме и се започна едно ходене по мъките, за да си приберем парите. Запознах се с всички дами от счетоводството. Ходих през ден, купувах бомбони, кафе, знаех всичките им семейни проблеми, една лелка ме беше харесала за дъщеря си, една друга - за себе си, защото нямала дъщеря. Опознах истинския живот.
В един момент натиска от нас стана толкова силен, че ТЕЦа платиха. Точно счетоводителката без дъщеря ми довери, че защото съм и бил много симпатичен се наложило да изпрати SMS до шефа (посочи към небето) и да се застъпи. Всъщност би било правилно да посочи към земята, защото точно в този момент Той беше от другата страна на земята на Сейшелските острови. Но, каза тя, много вероятно е да си си изял хляба при нас. Шефа не обича така да го поставят пред свършен факт. И шефа на монтажистите е пътник.
На мен ми стана тъпо. Не за мен. За шефа на монтажистите - човек пред пенсия, със семейство. Поканих го да пием по едно. По време на срещата ни той не спря да хвали продуктите ни. Били се преродили. И не спря да пие. По едно време си развърза езика дотам, че ми сподели за Грабежа.
Технология на Грабежа
Средата на 90те. ООН обявява амбарго над Сърбия, с цел да прекъсне доставките на гориво и други критични ресурси към сръбската армия и така да предреши изхода на гражданската война в полза на Хърватска, Босна и Словения.
Цели ЖП-композиции с цистерни руски петрол минават през нощта през Калотина и се губят из сръбската тъмница - лично съм ги виждал, докато чакам в автобуса на КПП-то да ни пуснат на път за Германия - бях студент там и често минавах през Калотина.
В тези композиции има по няколко цистерни с мазут от София, откраднат предишния ден. Моят контакт по това време е работил към Топлофикационен район - това е Дружество на Топлофикация холдинг, което експлоатира цялата мрежа от тръби и всъщност транспортират парата до домовете ни. Та всеки ден от зимния сезон някой отгоре се обажда в Района към часа 11 вечерта и нарежда да се намали подаването към Спалните - така на жаргон другарите са наричали ЖК-тата. Намаленото топлоподаване реализира икономия на мазут в ТЕЦ-овете. Тази икономия обаче е неофициална, на книга всичко си е по регламент. До сутринта де факто са спестени десетки тонове мазут, който се товари в ЖП-цистерни, приобщава се към ЖП композициите, които идват от Нефтохима и заминават към Сърбия същата нощ.
Парите от продажбата на софийските цистерни ги касирал Вальо Димитров. Сръбските другари плащали скъпо и прескъпо, защото са били на страшен зор - бг им беше единственото кранче, като се замислиш.
Част от тези пари бяха намерени в сметките на Вальо в Австрия при ареста му. Той твърди, че са му били дадени на доверително управление. Според мен е точно така, тези пари не са негови, Вальо е само бушон: Топлофикация АД е фифти-фифти собственост на общината и държавата по онова време. Тези пари са на Стефан Софиянски, на Румен Овчаров за времето когато БСП е на власт и на Евгени Бакърджиев, за времето, когато СДС беше на власт.
Но това са си откраднати пари. От 91ва до момента, в който наслагахме топломери, клиентите на Топлофикация са систематчино ограбвани - сезон след сезон. И това е само един от начините, по които е крадено. Но този начин е резултирал в едно - студ. А студът е страдание, мъка. Едно домакинство си е плащало за 100% енергия, но получава само 50% от нея.
Заключение
Моето семейство дължи около 300 лева на Топлофикация. С радост ще си ги платя в момента, в който Валентин Димитров бъде осъден за злоупотребите и незаконното забогатяване. Като го видя да виси на бесилото, образно казано :-), с радост ще си платя. Нека тези 300 лева да се считат като гаранция "правдата да възтържествува". Не мога да съм сигурен, но усещам, че в сф такива, които мислят по същия начин, са хиляди...
Като млад дихател бях Sales Rep (търговски представител) в американска компания за индустриални химически препарати. Освен, че научих из основи търговския занаят, естеството на работата ми даде шанс да срещам много шефове на предприятия от Източната част на София (гара Искър) та чак до Ихтиман.
Не бях и на десет процента толкова успешен, колкото други мои колеги, но се стараех. Успехът на един Sales Rep в тази компания в онези времена зависеше от качеството на индустриалните обекти (дали те имат пари), от това дали си трудолюбив и упорит търговец, от късмета ти и други не чак толкова важни неща като това, дали знаеш как да дадеш рушвет.
Един от най-големите индустриални обекти в моята търговска територия беше ТЕЦ София Изток. Още при Зонирането (описването на обектите в една търговска територия) сърцето ми се възрадва, защото в един ТЕЦ можеше да се пласира буквално всичко от продуктите и технологииите, които предлагахме: обезмаслители, лубриканти, средства за ел защита, за чистене на мазут, котлен камък и тн.
Първи сблъсък - успехи и неуспехи
Започнах работа. Потренирах на други обекти две-три седмици и после нетърпеливо се метнах на Трайчо (старото име на ТЕЦ София Изток било ТЕЦ Трайчо Костов). Все пак мислех, че Трайчо ще ме направи богат :-).
Първоначално срещите ми минаваха добре. Изредих се на всички началници на отдели, говорих, демонстрирах и тн. Харесваха ме мен и продуктите, които продавах. Дойдоха и първите поръчки. Но бяха кокошкарска работа - далеч от очакванията ми и далеч от самите потребности на ТЕЦ-а.
Забелязах, че винаги, когато стане дума за по-голямо количество от препарат за махане на мазут или котлен камък например (все неща крайно необходими на един ТЕЦ), където говорим вече за поръчка на стойност от 10 000 лева сегашни пари нагоре, хората срещу мен вдигаха ръце, мръщеха лица и нещата замираха. В същото време се бях добрал до информацията, че всеки един началник на отдел има лимит от 15 000 лева сегашни пари на ден да поръчва части, материали и така нататък.
Забелязах също така, че из територията на ТЕЦ-а се разкарват едни цигански бригади, чиито тартори (по-друг начин не можех да ги нарека) се държаха като шефове на предприятието. Тези трудови единици полагаха ново покритие на едни хвостохранилища и така "усвояваха" пари от порядъка на стотици хиляди. Когато попитах защо е този глупав приоритет - видях едно несанирано хвостохранилище и ми изглеждаше съвсем ок - един от моите контакти в ТЕЦ-а ми каза, че това е бизнес на самия Вальо Димитров (казвайки името му, посочи с пръст към небето). За секунда ми стана ясно цялата работа с тези джипсита, които са дежурните балъци, когато някой чичко с бяла якичка иска да си намери бушони за някой пладнешки грабеж. И за първи път чух името на митичния господин Димитров.
Мистър Топлофикация
Сега известния като Вальо Топлото господин си беше диагностициран control freak - нищо не ставаше без негово разрешение. Той одобряваше доставчици и сделки. В един момент, след сумарно седмици прекарани на територията на ТЕЦа, врейки се по разни котли, турбини, помпи омазани с мазут, на мен ми писна и директно си попитах, с кого трябва да се срешна, за да ми тръгне работата.
С господин Димитров, ми каза шефа на Котелния отдел, с когото най се имах. И добави, но той е на Уимбълдън, а после по някакви Сейшелски острови, някакви мис Вселени. Изчислих, че този шеф, без когото нищо не става, няма да е в бг от днес до другия месец. Баси, кой ще менажира Топлофикация в това време.
Точно в този момент се появи един шеф на монтажна бригада, който беше решил, че липсата на главатаря всъщност отваря възможност. Направи ми средно голяма поръчка - примерно за 5-6 хиляди лева. Онези времена бяха по-ралични, пет бона си бяха пари Ние доставихме и се започна едно ходене по мъките, за да си приберем парите. Запознах се с всички дами от счетоводството. Ходих през ден, купувах бомбони, кафе, знаех всичките им семейни проблеми, една лелка ме беше харесала за дъщеря си, една друга - за себе си, защото нямала дъщеря. Опознах истинския живот.
В един момент натиска от нас стана толкова силен, че ТЕЦа платиха. Точно счетоводителката без дъщеря ми довери, че защото съм и бил много симпатичен се наложило да изпрати SMS до шефа (посочи към небето) и да се застъпи. Всъщност би било правилно да посочи към земята, защото точно в този момент Той беше от другата страна на земята на Сейшелските острови. Но, каза тя, много вероятно е да си си изял хляба при нас. Шефа не обича така да го поставят пред свършен факт. И шефа на монтажистите е пътник.
На мен ми стана тъпо. Не за мен. За шефа на монтажистите - човек пред пенсия, със семейство. Поканих го да пием по едно. По време на срещата ни той не спря да хвали продуктите ни. Били се преродили. И не спря да пие. По едно време си развърза езика дотам, че ми сподели за Грабежа.
Технология на Грабежа
Средата на 90те. ООН обявява амбарго над Сърбия, с цел да прекъсне доставките на гориво и други критични ресурси към сръбската армия и така да предреши изхода на гражданската война в полза на Хърватска, Босна и Словения.
Цели ЖП-композиции с цистерни руски петрол минават през нощта през Калотина и се губят из сръбската тъмница - лично съм ги виждал, докато чакам в автобуса на КПП-то да ни пуснат на път за Германия - бях студент там и често минавах през Калотина.
В тези композиции има по няколко цистерни с мазут от София, откраднат предишния ден. Моят контакт по това време е работил към Топлофикационен район - това е Дружество на Топлофикация холдинг, което експлоатира цялата мрежа от тръби и всъщност транспортират парата до домовете ни. Та всеки ден от зимния сезон някой отгоре се обажда в Района към часа 11 вечерта и нарежда да се намали подаването към Спалните - така на жаргон другарите са наричали ЖК-тата. Намаленото топлоподаване реализира икономия на мазут в ТЕЦ-овете. Тази икономия обаче е неофициална, на книга всичко си е по регламент. До сутринта де факто са спестени десетки тонове мазут, който се товари в ЖП-цистерни, приобщава се към ЖП композициите, които идват от Нефтохима и заминават към Сърбия същата нощ.
Парите от продажбата на софийските цистерни ги касирал Вальо Димитров. Сръбските другари плащали скъпо и прескъпо, защото са били на страшен зор - бг им беше единственото кранче, като се замислиш.
Част от тези пари бяха намерени в сметките на Вальо в Австрия при ареста му. Той твърди, че са му били дадени на доверително управление. Според мен е точно така, тези пари не са негови, Вальо е само бушон: Топлофикация АД е фифти-фифти собственост на общината и държавата по онова време. Тези пари са на Стефан Софиянски, на Румен Овчаров за времето когато БСП е на власт и на Евгени Бакърджиев, за времето, когато СДС беше на власт.
Но това са си откраднати пари. От 91ва до момента, в който наслагахме топломери, клиентите на Топлофикация са систематчино ограбвани - сезон след сезон. И това е само един от начините, по които е крадено. Но този начин е резултирал в едно - студ. А студът е страдание, мъка. Едно домакинство си е плащало за 100% енергия, но получава само 50% от нея.
Заключение
Моето семейство дължи около 300 лева на Топлофикация. С радост ще си ги платя в момента, в който Валентин Димитров бъде осъден за злоупотребите и незаконното забогатяване. Като го видя да виси на бесилото, образно казано :-), с радост ще си платя. Нека тези 300 лева да се считат като гаранция "правдата да възтържествува". Не мога да съм сигурен, но усещам, че в сф такива, които мислят по същия начин, са хиляди...
понеделник, 20 октомври 2008 г.
В автобус А74
20 октомври сутринта. Качвам се на автобус А74 на спирката до ХЕИ в посока Руски паметник. Шофьорът говори по мобилния. Това не е добре, аз самият съм нарушавал това правило и знам, че е голяма безотговорност - вниманието ти е разфокусирано значително. Щрак! Снимам го аз, защото съм блогър с активна позиция в обществото :-)
Възмущавам си се тихо. А шофьорът не спира. Говри ли говори. От опит знам, че когато един човек така непукистки не спазва правилата, то той е силно афектиран от нещо или вече не му пука поради някаква причина. Затова надавам ухо...
"...Не са ни платили заплатите. Финансовият директор и администрацията от тази сутрин напуснаха. От предишното място изгорях с 4 хиляди лева, сега висим с 5. "Горкият човек! Или няма късмет, или обича да повтаря стари грешки, си мисля...
Ей така, от едното подслушване на говорещ по джиесема шофьор на автобус, разбрах следната "важна" информация: частната линия А74 в София, оперирана от фирмата “Юнион трейд къмпани” ООД, за която в тази статия се твърди, че служебно е спечелила конкурса за оператор на линиите 74 и 150, е дала фира. Сигурно заради високата цена на бензина, помислих си аз, но точно в този момент явно и разговорът на водача с неговия събеседник засегна този щекотлив въпрос, защото той на висок глас даде обяснение "...зели са толкова много автобуси, че не могат да им плащат лизинга...". Лоша референция към отдела по оценка на риска към Alpe Adria Group :-).
От опит знам, че в БГ публично частното партньрство си е най-често евфемизъм за присвояване на публични или чужди финанси от местни частни субекти. В този случай кой ли е потърпевшия? Общината, лизинговата компания или банките кредитирали по друг повод “Юнион трейд къмпани” ООД... Аз залагам основно за общината и опционално за лизинговата компания. Автобусите А74 пътуваха нон-стоп полупразни и твърде често един след друг. Тази сутрин, автобусът, в който пътувах аз трябваше да изчака предишния А74 на спирката на Руски паметник да тръгне, за да спре той :-).
Даже съм готов и със схемата. Взимаш една линия, набъкваш я с возила и касираш на километър по 2.90. Всеки ти дава лизинг заем и тн, защото Общината ти е клиент, а от това по-добър гарант не би трябвало да има. После започваш да не плащаш заплати, лизинг и тн, но от нейна страна, Общината ти се издължава редовно. В един момент затваряш бизнеса, но ти си ООД - отговорността ти е само до 5000 лева, толкова имаше да взима само шофьора с джи ес ема сутринта :-))))
Абонамент за:
Публикации (Atom)
