петък, 28 март 2008 г.

От стискане да се на*каш

Януари 2000, Плевен.

Отбивам военната си служба в центъра за подготовка на новобранци Плевен. Студено, снежно. Малко след клетвата се разхождам с един друг войник из центъра на града и се чудим с какво да си загубим времето – основно състояние в българската армия.

Аз спирам да си оправя кубинката, стъпва на една кашпа за удобство и другият войник, родом от Долна Митрополия (тоест местен), се засмива: това беше любимата кашпа на предишния кмет. !. Знаех, че към онзи момент Найден Зеленогорски е кмет на Плевен. Момчето ми обясни, че Румен Петков бил предишния кмет.

В смисъл? Как любимата кашпа!? Ами излиза ей от онзи ресторант, посочва ми, вади го и се изпикава в тази кашпа. Почеса се, знаеш ли, той всъщност и в един шадраван обичаше да пикае. Ма като се замисля, май е опикал целия център. Посмяхме се. Що за животински начин да маркираш територия! Е, нали вече не е кмет, има някаква утеха, бърборихме си. Почти мигновенно забравих името Румен Петков и неговия слаб мехур, и кучешки навици.

Януари 2001, София.

След като приключих с милитаристичните девет месеца от моя живот, започнах работа в банка. В банките доста често се налага да се работи до късно. Една вечер, беше към 9, се прибирам към къщи. Пътят ми минава покрай хотел Шератон. Гледам, един мъж на възраст пикае в една кашпа, а до него притеснено пристъпва жена във вечерна рокля. Отначало беше с гръб към мен. Притеснен от шумна тайфа младежи, които се задаваха от другата страна, мъжът се извъртя, при което описа една грациозна дъга, опика роклята на жената, и ми се яви в цял ръст на 3 метра от мен – Иван Славков.

Аз тактично подминах. Логично си спомних и за бившия кмет на Плевен. Заключих, че живея в общество, в което само оскотелия клошар, който живее в трафопоста, и човек от елита могат да бъдат видени да пикаят по кашпите в центъра на града. Човек постепенно разбира в каква среда живее...

2001-2005. София.

После дойде царят. Хората имаха надежда, после тя им беше изтръгната с ръждасял ченгел. Бойко водеше точна статистика на избитите по улиците. Изразът „заради икономически интереси” стана мантра.

Отново съвсем случайно, от една пресконференция по телевизията, научих, че Румен Петков е на нов пост в БСП. За пореден път реших, че в тази партия нещо не е наред, щом провалили се кметове с просташко държане, могат да заемат висок пост в централните структури. После прочетох в един анализ, че основната добродетел на Петков била лоялността. Връзва се, казах си: да пикаеш по кашпите и лоялността са елементи на поведението, характерни и очаквани от кучешката порода.

От един друг анализ на capital.bg преди последните парламентарни избори разбрах, че Румен Петков ще бъде министър на вътрешните работи, ако БСП спечели. Там също така се споменаваха и причините: отново тази лоялност, близостта до ДПС (бе, тези забравиха ли кой ги ринеше като гюбре към Турция края на 80те?) и изключителното преобразяване – никакви пиянски оргии, никакви уринирания на обществени места, винаги чист и спретнат, ведър и усмихнат – политик от нов тип – почти столичанин.

Аз лично не се хванах. След като на 45 си простак, на 50 няма как да си нещо друго. Освен ако не изстрадаш нещо силно... Естеството на нещата е такова. От момента, в който започна да се появява по телевизията, оттогава Румен Петков създав у мен впечатлението за човек съвсем непригоден за Нова България – протеже на Луканов, с ценностна система от 70те години, никакъв чужд език, с псевдо-чаровно държане, което се отличава с кръчмарски тарикатлъци, липсата на идеи е заместено от безкрайно папагалско повтаряне на някакви ЕС-мантри.

2005 – 2008. България.

Аз може да не съм се хванал на въдицата, но болшинството от българските избиратели се хванаха. Започвам да си мисля, че смисълът на изборите в България е, че гражданите излъчват някого в панически страх, че няма да има кого яростно да псуват.

Като резултат от поредния риболов, човекът отговарящ за Вътрешните дела и ред в държавата България е Румен Петков. Тайно милеещия по старото време, неспособния да прегърне и осмисли новото, ненамиращия общ език с новите ни европейски партньори, странящия от тази ценностна система трябваше да менажира преход към всичко това, което е неспособен да приеме.

Още като го направиха министър си помислих – този застаряващ мъж с жълтеникаво лице, вероятно заради чернодробни проблеми, чужд на моето поколение като култура, ценностна система и мироглед, се стиска толкова години и се представя за такъв какъвто не е. Тези, старите чичовци, имат тенденция към безпредел, в момента, в който биват овластени. Този просто ще се улее, саморазпори, и самоунищожи. И така се случи...

Няма коментари: