Тази песен отключи един много скъп спомен отпреди 17 години.
Бях студент в Лайпцих и реших през лятото да работя в Берлин. Плащаха по-добре. Обикновенно отсядах при Адаша на чекпоинт Чарли, в българското посолство. Бащата на Адаша беше консул в Германия.
Адаша беше луд, така и не разбрах дали + или - луд. Затова и беше така самотен. Всички го отбягваха. Той ме харесваше. По онова време бях твърде двуличен и често създавах силно убеждение у хората, че ги харесвам, макар в действителност да не ми пукаше за тях. Някой ден ще плащам за тези прегрешения, ако вече не съм започнал. Но предпочитам, аз да плащам, а не децата ми, защото Господ прилага един доста мръснишки трик - за нашите грехове, наказва децата ни. Знае как ще ни заболи повече...
Та Адаша, беше получил един от своите мозъчни спазми и по време на телефонен разговор с украинската си приятелка беше решил, ама ей така както е в телефонната кабина, че тя нещо го барбаляка, беше изревнувал юнашки и беше отпрашил с влака към Лвив, за да и "...направя главата мека, адаш!", докладва той по-късно.
Слизам аз от колата на Дъртито, който ме метна от Лайпцих до Берлин. Имам ясен план - един приятен микс от уговорки и очаквания - как ще разчитам да нощувам при Адаша, как ще обиколим кръчмите за пореден път, ще си изкараме приятно, а на другия ден ще отида до фабриката дето имах назначение от университета за работа и нещата ще се наредят.
- Ами той е в Украйна. Така каза майката на Адаша, жената на консула ни в Германия. Аз преглътнах все едно имах стъклена вата в гърлото, метнах прощален поглед към декарите държавен апартамент зад гърба и, и си отстъпих назад, по стълбите надолу, през входната врата, та чак до улицата.
Там, в нощен Берлин, в близост до бившата Берлинска стена, на легендарния чекпоинт Чарли за първи път в моя живот ми стана някак си...самотно. Не много, но все пак самотно. Помотах се без ясна идея как ще пракарам нощта.
Прекарах я на една пейка. Като един дисциплиниран "стопаджия" си носих хавлията, с която се покрих, за да не ми е студено. Даже успях да я подгъна по такъв начин, че хем съм покрит, хем ми е подгъната под главата и ми служи за възглавница - перпетуум мобиле. Портмонето си го сложих в гащите, за да не ми го откраднат, а ръката си увих 3 пъти около дръжката на раницата. когато човек спи на улицата може всичко да му се случи...
Към 5 ме събуди едно куче, което се опитваше да ме близне по лицето. Скочих, протегнах се, мислейки си като един прилежен хипохондрик дали не съм се заразил с тения и се втурнах към метрото. Чакаше ме дълъг път.
От спирката на Александерплатц взех Ес-бана посока запад. За първи път пътувах 1 час и около мен все град. Берлин беше първото ми голямо ърбан изживяване. Един цял час от ЦЕНТЪРА до някой от по-крайните квартали. Но това не е всичко. След това взех автобус за още 40 минути докато стигна предградието Ораниенбург. Там беше заветната фирма, за която имах направление, един вид предварителна уговорка да се явя за сезонна работа.
Намерих фирмата. За стъклопакети една такава. Показах бележката и сърцето ми се сви. По начина, по който чичкото ме изгледа, разбрах, че всичко е било напразно. Понякога като не върви - истински не върви. Лоша конюнктура. Променена ситуация, вече нямали нужда от помощник. С натежали крака се качих на автобуса и се върнах до началната спирка на метрото. Беше ми тъпо, но в мен винаги е имало едно чувство - една убеденост - отчаянието никога не го е имало за повече от 5 минути.
Попсувах си наум, за да ми олекне и се метнах към центъра на Берлин. Там намерих Manpower - посредник между капиталисти и хора, които разполагат само с ей тия две ръце. За нула време ми уредиха работа. В друга фирма за стъклопакети. Казах, че имам опит. хаха. Чичото дето ме отряза зверски няколко часа преди това, незнайно защо, ми показа цялото производство. Сигурно, за да полира гузната си съвест. Но той ми свърши неоценима услуга, защото преди да ме наемат ме питаха гаднички въпроси, и аз направо ги разбих. Абе ученото си е учено, беше коментара от капиталистическия лагер.
Но имаше един проблем, първата плата щях да получа след 1 седмица. А бях останал само с 20 марки. Нито имах къде да нощувам, нито имах пари.
Седя аз на тротоара срещу разкошно осветената сграда на Пантеон Музеум. Срещу мен е почти ирационалната красота сътворена от човешка ръка. Аз съм много малък на фона на този огромен бароков комплекс. И отново се появи тази самотност. Беше ми наистина трудно да си я обясня... Моето начинание беше наистина супер банално: от един град отивам в друг град за да работя, да спечеля някоя и друга пара и да се прибера. За какво бяха тези тръшкания и терзания. Затова, че няма къде да спя??? баси и скучния тип, дето ще се депресира от тази подробност.
Извадих тетрадката си и започнах да си пиша...впечатленията от деня. И тогава осъзнах причината за самотността си. Нито един човек в този 3 милионен град не му пукаше за мен. По всяка вероятност и в цялата 90 милионна държава дереджето беше подобно. Лудият Адаш беше единственият ми приятел и той се беше изнесъл към Украйна да търси сметка на приятелката си...
Това е драмата на чужденеца. Няма нито едно сърчице и мозък, в които да живееш... И не само това, но го и чустваш. Няма енергия за теб. Ти си сам и самотен...
По едно време се осъзнах, че съм гладен и отидох в една гръцка таверна наблизо. Само след 2 месеца на съседната маса си седяли няколко кюрдски активисти на ПКК, когато в заведението влизат турски асасини и ги избиват като кучета.
Сервираха ми разкошна гирос порция, най-страхотно изглеждащото ястие в моя живот до този момент, което не докоснах изобщо. Чоплих, чоплих и оставих...
Не знам как съм стигнал до тамошния студентски град. Сякаш мозъкът ми беше включил на някакъв сейф режим и ме беше отвел на единственото място, където имаше шанс да съм, поне отмалко, сред свои - при студентските общежития.
Като в транс се огледах и избрах в кой вход да вляза.
Качих се на 4-ия етаж, не ме питайте защо там - имам си тайни причини. Позвъних на една врата, никой не отвори, позвъних на друга - пак никой.
Седнах на стълбите и се заоглеждах къде да разпъна хавлията. това чувство - Берлинската самотност - ме споходи наново. В този момент някой ме докосна по рамото, вдигнах глава и видях най-прекрасните унгарски очи...
Лятото се оказа едно от най-вълнуващите в моя живот дотогава. работих много, пари не спестих, защото всяка вечер с Едит ги харчехме къде ли не и за какво ли не :-)
Но тази Берлинска самотност, тя беше причината за всичко...
