Имахме стара кола - ФВ пасат на 16 години. В добро състояние, но в не много угледен външен вид. А и с някои кусури. А да, и си купихме по-нова кола и тотално разлюбихме старата... Затова и започна да вехне.
Опитах се да я продам тук там чрез познати, никс. Затова реших да пробвам в нета.
Всичко стана толкова бързо, че ще го разкажа на забавен каданс:
Вчера,
към 9 сутринта
меткам една оферта в
mobile.bg.
Към 9:30
ми се обажда
един господин
от Монтана,
разпита ме
надве натри,
дойде
след 2 часа,
покара колата
20 метра
насам-натам,
извади парите и
я купи.
End of scene!
Това беше!
the web works for me :-)
сряда, 29 октомври 2008 г.
петък, 24 октомври 2008 г.
Константин Христов vs. Топлофикация
Предистория
Като млад дихател бях Sales Rep (търговски представител) в американска компания за индустриални химически препарати. Освен, че научих из основи търговския занаят, естеството на работата ми даде шанс да срещам много шефове на предприятия от Източната част на София (гара Искър) та чак до Ихтиман.
Не бях и на десет процента толкова успешен, колкото други мои колеги, но се стараех. Успехът на един Sales Rep в тази компания в онези времена зависеше от качеството на индустриалните обекти (дали те имат пари), от това дали си трудолюбив и упорит търговец, от късмета ти и други не чак толкова важни неща като това, дали знаеш как да дадеш рушвет.
Един от най-големите индустриални обекти в моята търговска територия беше ТЕЦ София Изток. Още при Зонирането (описването на обектите в една търговска територия) сърцето ми се възрадва, защото в един ТЕЦ можеше да се пласира буквално всичко от продуктите и технологииите, които предлагахме: обезмаслители, лубриканти, средства за ел защита, за чистене на мазут, котлен камък и тн.
Първи сблъсък - успехи и неуспехи
Започнах работа. Потренирах на други обекти две-три седмици и после нетърпеливо се метнах на Трайчо (старото име на ТЕЦ София Изток било ТЕЦ Трайчо Костов). Все пак мислех, че Трайчо ще ме направи богат :-).
Първоначално срещите ми минаваха добре. Изредих се на всички началници на отдели, говорих, демонстрирах и тн. Харесваха ме мен и продуктите, които продавах. Дойдоха и първите поръчки. Но бяха кокошкарска работа - далеч от очакванията ми и далеч от самите потребности на ТЕЦ-а.
Забелязах, че винаги, когато стане дума за по-голямо количество от препарат за махане на мазут или котлен камък например (все неща крайно необходими на един ТЕЦ), където говорим вече за поръчка на стойност от 10 000 лева сегашни пари нагоре, хората срещу мен вдигаха ръце, мръщеха лица и нещата замираха. В същото време се бях добрал до информацията, че всеки един началник на отдел има лимит от 15 000 лева сегашни пари на ден да поръчва части, материали и така нататък.
Забелязах също така, че из територията на ТЕЦ-а се разкарват едни цигански бригади, чиито тартори (по-друг начин не можех да ги нарека) се държаха като шефове на предприятието. Тези трудови единици полагаха ново покритие на едни хвостохранилища и така "усвояваха" пари от порядъка на стотици хиляди. Когато попитах защо е този глупав приоритет - видях едно несанирано хвостохранилище и ми изглеждаше съвсем ок - един от моите контакти в ТЕЦ-а ми каза, че това е бизнес на самия Вальо Димитров (казвайки името му, посочи с пръст към небето). За секунда ми стана ясно цялата работа с тези джипсита, които са дежурните балъци, когато някой чичко с бяла якичка иска да си намери бушони за някой пладнешки грабеж. И за първи път чух името на митичния господин Димитров.
Мистър Топлофикация
Сега известния като Вальо Топлото господин си беше диагностициран control freak - нищо не ставаше без негово разрешение. Той одобряваше доставчици и сделки. В един момент, след сумарно седмици прекарани на територията на ТЕЦа, врейки се по разни котли, турбини, помпи омазани с мазут, на мен ми писна и директно си попитах, с кого трябва да се срешна, за да ми тръгне работата.
С господин Димитров, ми каза шефа на Котелния отдел, с когото най се имах. И добави, но той е на Уимбълдън, а после по някакви Сейшелски острови, някакви мис Вселени. Изчислих, че този шеф, без когото нищо не става, няма да е в бг от днес до другия месец. Баси, кой ще менажира Топлофикация в това време.
Точно в този момент се появи един шеф на монтажна бригада, който беше решил, че липсата на главатаря всъщност отваря възможност. Направи ми средно голяма поръчка - примерно за 5-6 хиляди лева. Онези времена бяха по-ралични, пет бона си бяха пари Ние доставихме и се започна едно ходене по мъките, за да си приберем парите. Запознах се с всички дами от счетоводството. Ходих през ден, купувах бомбони, кафе, знаех всичките им семейни проблеми, една лелка ме беше харесала за дъщеря си, една друга - за себе си, защото нямала дъщеря. Опознах истинския живот.
В един момент натиска от нас стана толкова силен, че ТЕЦа платиха. Точно счетоводителката без дъщеря ми довери, че защото съм и бил много симпатичен се наложило да изпрати SMS до шефа (посочи към небето) и да се застъпи. Всъщност би било правилно да посочи към земята, защото точно в този момент Той беше от другата страна на земята на Сейшелските острови. Но, каза тя, много вероятно е да си си изял хляба при нас. Шефа не обича така да го поставят пред свършен факт. И шефа на монтажистите е пътник.
На мен ми стана тъпо. Не за мен. За шефа на монтажистите - човек пред пенсия, със семейство. Поканих го да пием по едно. По време на срещата ни той не спря да хвали продуктите ни. Били се преродили. И не спря да пие. По едно време си развърза езика дотам, че ми сподели за Грабежа.
Технология на Грабежа
Средата на 90те. ООН обявява амбарго над Сърбия, с цел да прекъсне доставките на гориво и други критични ресурси към сръбската армия и така да предреши изхода на гражданската война в полза на Хърватска, Босна и Словения.
Цели ЖП-композиции с цистерни руски петрол минават през нощта през Калотина и се губят из сръбската тъмница - лично съм ги виждал, докато чакам в автобуса на КПП-то да ни пуснат на път за Германия - бях студент там и често минавах през Калотина.
В тези композиции има по няколко цистерни с мазут от София, откраднат предишния ден. Моят контакт по това време е работил към Топлофикационен район - това е Дружество на Топлофикация холдинг, което експлоатира цялата мрежа от тръби и всъщност транспортират парата до домовете ни. Та всеки ден от зимния сезон някой отгоре се обажда в Района към часа 11 вечерта и нарежда да се намали подаването към Спалните - така на жаргон другарите са наричали ЖК-тата. Намаленото топлоподаване реализира икономия на мазут в ТЕЦ-овете. Тази икономия обаче е неофициална, на книга всичко си е по регламент. До сутринта де факто са спестени десетки тонове мазут, който се товари в ЖП-цистерни, приобщава се към ЖП композициите, които идват от Нефтохима и заминават към Сърбия същата нощ.
Парите от продажбата на софийските цистерни ги касирал Вальо Димитров. Сръбските другари плащали скъпо и прескъпо, защото са били на страшен зор - бг им беше единственото кранче, като се замислиш.
Част от тези пари бяха намерени в сметките на Вальо в Австрия при ареста му. Той твърди, че са му били дадени на доверително управление. Според мен е точно така, тези пари не са негови, Вальо е само бушон: Топлофикация АД е фифти-фифти собственост на общината и държавата по онова време. Тези пари са на Стефан Софиянски, на Румен Овчаров за времето когато БСП е на власт и на Евгени Бакърджиев, за времето, когато СДС беше на власт.
Но това са си откраднати пари. От 91ва до момента, в който наслагахме топломери, клиентите на Топлофикация са систематчино ограбвани - сезон след сезон. И това е само един от начините, по които е крадено. Но този начин е резултирал в едно - студ. А студът е страдание, мъка. Едно домакинство си е плащало за 100% енергия, но получава само 50% от нея.
Заключение
Моето семейство дължи около 300 лева на Топлофикация. С радост ще си ги платя в момента, в който Валентин Димитров бъде осъден за злоупотребите и незаконното забогатяване. Като го видя да виси на бесилото, образно казано :-), с радост ще си платя. Нека тези 300 лева да се считат като гаранция "правдата да възтържествува". Не мога да съм сигурен, но усещам, че в сф такива, които мислят по същия начин, са хиляди...
Като млад дихател бях Sales Rep (търговски представител) в американска компания за индустриални химически препарати. Освен, че научих из основи търговския занаят, естеството на работата ми даде шанс да срещам много шефове на предприятия от Източната част на София (гара Искър) та чак до Ихтиман.
Не бях и на десет процента толкова успешен, колкото други мои колеги, но се стараех. Успехът на един Sales Rep в тази компания в онези времена зависеше от качеството на индустриалните обекти (дали те имат пари), от това дали си трудолюбив и упорит търговец, от късмета ти и други не чак толкова важни неща като това, дали знаеш как да дадеш рушвет.
Един от най-големите индустриални обекти в моята търговска територия беше ТЕЦ София Изток. Още при Зонирането (описването на обектите в една търговска територия) сърцето ми се възрадва, защото в един ТЕЦ можеше да се пласира буквално всичко от продуктите и технологииите, които предлагахме: обезмаслители, лубриканти, средства за ел защита, за чистене на мазут, котлен камък и тн.
Първи сблъсък - успехи и неуспехи
Започнах работа. Потренирах на други обекти две-три седмици и после нетърпеливо се метнах на Трайчо (старото име на ТЕЦ София Изток било ТЕЦ Трайчо Костов). Все пак мислех, че Трайчо ще ме направи богат :-).
Първоначално срещите ми минаваха добре. Изредих се на всички началници на отдели, говорих, демонстрирах и тн. Харесваха ме мен и продуктите, които продавах. Дойдоха и първите поръчки. Но бяха кокошкарска работа - далеч от очакванията ми и далеч от самите потребности на ТЕЦ-а.
Забелязах, че винаги, когато стане дума за по-голямо количество от препарат за махане на мазут или котлен камък например (все неща крайно необходими на един ТЕЦ), където говорим вече за поръчка на стойност от 10 000 лева сегашни пари нагоре, хората срещу мен вдигаха ръце, мръщеха лица и нещата замираха. В същото време се бях добрал до информацията, че всеки един началник на отдел има лимит от 15 000 лева сегашни пари на ден да поръчва части, материали и така нататък.
Забелязах също така, че из територията на ТЕЦ-а се разкарват едни цигански бригади, чиито тартори (по-друг начин не можех да ги нарека) се държаха като шефове на предприятието. Тези трудови единици полагаха ново покритие на едни хвостохранилища и така "усвояваха" пари от порядъка на стотици хиляди. Когато попитах защо е този глупав приоритет - видях едно несанирано хвостохранилище и ми изглеждаше съвсем ок - един от моите контакти в ТЕЦ-а ми каза, че това е бизнес на самия Вальо Димитров (казвайки името му, посочи с пръст към небето). За секунда ми стана ясно цялата работа с тези джипсита, които са дежурните балъци, когато някой чичко с бяла якичка иска да си намери бушони за някой пладнешки грабеж. И за първи път чух името на митичния господин Димитров.
Мистър Топлофикация
Сега известния като Вальо Топлото господин си беше диагностициран control freak - нищо не ставаше без негово разрешение. Той одобряваше доставчици и сделки. В един момент, след сумарно седмици прекарани на територията на ТЕЦа, врейки се по разни котли, турбини, помпи омазани с мазут, на мен ми писна и директно си попитах, с кого трябва да се срешна, за да ми тръгне работата.
С господин Димитров, ми каза шефа на Котелния отдел, с когото най се имах. И добави, но той е на Уимбълдън, а после по някакви Сейшелски острови, някакви мис Вселени. Изчислих, че този шеф, без когото нищо не става, няма да е в бг от днес до другия месец. Баси, кой ще менажира Топлофикация в това време.
Точно в този момент се появи един шеф на монтажна бригада, който беше решил, че липсата на главатаря всъщност отваря възможност. Направи ми средно голяма поръчка - примерно за 5-6 хиляди лева. Онези времена бяха по-ралични, пет бона си бяха пари Ние доставихме и се започна едно ходене по мъките, за да си приберем парите. Запознах се с всички дами от счетоводството. Ходих през ден, купувах бомбони, кафе, знаех всичките им семейни проблеми, една лелка ме беше харесала за дъщеря си, една друга - за себе си, защото нямала дъщеря. Опознах истинския живот.
В един момент натиска от нас стана толкова силен, че ТЕЦа платиха. Точно счетоводителката без дъщеря ми довери, че защото съм и бил много симпатичен се наложило да изпрати SMS до шефа (посочи към небето) и да се застъпи. Всъщност би било правилно да посочи към земята, защото точно в този момент Той беше от другата страна на земята на Сейшелските острови. Но, каза тя, много вероятно е да си си изял хляба при нас. Шефа не обича така да го поставят пред свършен факт. И шефа на монтажистите е пътник.
На мен ми стана тъпо. Не за мен. За шефа на монтажистите - човек пред пенсия, със семейство. Поканих го да пием по едно. По време на срещата ни той не спря да хвали продуктите ни. Били се преродили. И не спря да пие. По едно време си развърза езика дотам, че ми сподели за Грабежа.
Технология на Грабежа
Средата на 90те. ООН обявява амбарго над Сърбия, с цел да прекъсне доставките на гориво и други критични ресурси към сръбската армия и така да предреши изхода на гражданската война в полза на Хърватска, Босна и Словения.
Цели ЖП-композиции с цистерни руски петрол минават през нощта през Калотина и се губят из сръбската тъмница - лично съм ги виждал, докато чакам в автобуса на КПП-то да ни пуснат на път за Германия - бях студент там и често минавах през Калотина.
В тези композиции има по няколко цистерни с мазут от София, откраднат предишния ден. Моят контакт по това време е работил към Топлофикационен район - това е Дружество на Топлофикация холдинг, което експлоатира цялата мрежа от тръби и всъщност транспортират парата до домовете ни. Та всеки ден от зимния сезон някой отгоре се обажда в Района към часа 11 вечерта и нарежда да се намали подаването към Спалните - така на жаргон другарите са наричали ЖК-тата. Намаленото топлоподаване реализира икономия на мазут в ТЕЦ-овете. Тази икономия обаче е неофициална, на книга всичко си е по регламент. До сутринта де факто са спестени десетки тонове мазут, който се товари в ЖП-цистерни, приобщава се към ЖП композициите, които идват от Нефтохима и заминават към Сърбия същата нощ.
Парите от продажбата на софийските цистерни ги касирал Вальо Димитров. Сръбските другари плащали скъпо и прескъпо, защото са били на страшен зор - бг им беше единственото кранче, като се замислиш.
Част от тези пари бяха намерени в сметките на Вальо в Австрия при ареста му. Той твърди, че са му били дадени на доверително управление. Според мен е точно така, тези пари не са негови, Вальо е само бушон: Топлофикация АД е фифти-фифти собственост на общината и държавата по онова време. Тези пари са на Стефан Софиянски, на Румен Овчаров за времето когато БСП е на власт и на Евгени Бакърджиев, за времето, когато СДС беше на власт.
Но това са си откраднати пари. От 91ва до момента, в който наслагахме топломери, клиентите на Топлофикация са систематчино ограбвани - сезон след сезон. И това е само един от начините, по които е крадено. Но този начин е резултирал в едно - студ. А студът е страдание, мъка. Едно домакинство си е плащало за 100% енергия, но получава само 50% от нея.
Заключение
Моето семейство дължи около 300 лева на Топлофикация. С радост ще си ги платя в момента, в който Валентин Димитров бъде осъден за злоупотребите и незаконното забогатяване. Като го видя да виси на бесилото, образно казано :-), с радост ще си платя. Нека тези 300 лева да се считат като гаранция "правдата да възтържествува". Не мога да съм сигурен, но усещам, че в сф такива, които мислят по същия начин, са хиляди...
понеделник, 20 октомври 2008 г.
В автобус А74
20 октомври сутринта. Качвам се на автобус А74 на спирката до ХЕИ в посока Руски паметник. Шофьорът говори по мобилния. Това не е добре, аз самият съм нарушавал това правило и знам, че е голяма безотговорност - вниманието ти е разфокусирано значително. Щрак! Снимам го аз, защото съм блогър с активна позиция в обществото :-)
Възмущавам си се тихо. А шофьорът не спира. Говри ли говори. От опит знам, че когато един човек така непукистки не спазва правилата, то той е силно афектиран от нещо или вече не му пука поради някаква причина. Затова надавам ухо...
"...Не са ни платили заплатите. Финансовият директор и администрацията от тази сутрин напуснаха. От предишното място изгорях с 4 хиляди лева, сега висим с 5. "Горкият човек! Или няма късмет, или обича да повтаря стари грешки, си мисля...
Ей така, от едното подслушване на говорещ по джиесема шофьор на автобус, разбрах следната "важна" информация: частната линия А74 в София, оперирана от фирмата “Юнион трейд къмпани” ООД, за която в тази статия се твърди, че служебно е спечелила конкурса за оператор на линиите 74 и 150, е дала фира. Сигурно заради високата цена на бензина, помислих си аз, но точно в този момент явно и разговорът на водача с неговия събеседник засегна този щекотлив въпрос, защото той на висок глас даде обяснение "...зели са толкова много автобуси, че не могат да им плащат лизинга...". Лоша референция към отдела по оценка на риска към Alpe Adria Group :-).
От опит знам, че в БГ публично частното партньрство си е най-често евфемизъм за присвояване на публични или чужди финанси от местни частни субекти. В този случай кой ли е потърпевшия? Общината, лизинговата компания или банките кредитирали по друг повод “Юнион трейд къмпани” ООД... Аз залагам основно за общината и опционално за лизинговата компания. Автобусите А74 пътуваха нон-стоп полупразни и твърде често един след друг. Тази сутрин, автобусът, в който пътувах аз трябваше да изчака предишния А74 на спирката на Руски паметник да тръгне, за да спре той :-).
Даже съм готов и със схемата. Взимаш една линия, набъкваш я с возила и касираш на километър по 2.90. Всеки ти дава лизинг заем и тн, защото Общината ти е клиент, а от това по-добър гарант не би трябвало да има. После започваш да не плащаш заплати, лизинг и тн, но от нейна страна, Общината ти се издължава редовно. В един момент затваряш бизнеса, но ти си ООД - отговорността ти е само до 5000 лева, толкова имаше да взима само шофьора с джи ес ема сутринта :-))))
вторник, 23 септември 2008 г.
вторник, 9 септември 2008 г.
Да изчистиш някого от мозъка си...
...е наситина грозно занятие. Надявам се неведомите пътища на живота да не ви изправят пред необходимостта да заличите Красива представа за жив човек от мозъка си. Имам в предвид да се наложи да я заличите без време и насила, не тя естествено да си изтлее.
Така...
Да приемем, че частица от лявото ви полукълбо се обитава от човека Х. Мозъкът ви е складирал информация с атрибути, които допълнително материализрат визията и присъствието на този човек в съзнанието ви. Любопитното е, че тези атрибути са все още ПРЕДСТАВА. Вие всъщност не познавате този човек истински отблизо и към това, което обективно се вижда и усеща, се добавя огромна доза фантазия. Бе към този момент човека си е И-ДЕ-А-ЛЕН в неизбродимата вселена вътре в главата ви. Да наречем тази съвокупност - first line of defense. Защитата в случая е като окоп, изкопан около представата, загнездила се в мозъка ви.
На тази фаза, цялата информация, касаеща този човек, която влиза през дясното полукълбо на мозъка, подадена от всички сетива, силно се преиначава. Всичко неидеално направо влиза в кошчето за мозъчни отпадъци. Ревниво се пази само идеалната част. Тази ревнивост е second line of defense - траншея, изкопана точно след първата защитна линия. Хм, защо е необходимо мозъка ни да защитава дадена представа - била тя Красива или Грозна?
На всичкото отгоре, Красивата представа e обзела голяма част от нашия мозъчен RAM. Гледали сме филми, чели сме книги и недай си Боже, да познаваме от онези - вманиачените - хора. Е, те техния мозъчен RAM е зает до голяма степен от един единствен елемент. Те и да искат не могат да правят нещо друго, да мислят за нещо друго, да са привлечени от нещо друго, защото мозъкът им помпи сигнали, които се обработват и препращат към жлези и периферна нервна система с изключителен приоритет пред останалите. Тази вманиаченост аз за себе си наричам - last line of defense.
Така, мисията е ясна - да се юрнем в атака, да пробием през всичките отбранителни линии, да се стигне до бункера на Красивата представа и да се заличи (изтрие) това инфо в мозъка ни. Макар АЗ да искам да причиня нещо в МОЯ си мозък, знам, че моя ми мозък, колкото е мой, толкова и не ми се подчинява. Така че ще задачат съвсем не е лесна.
Но все пак начин открих. Брат ми ми помогна доста, макар, че той е добър човек и, ако знаеше за какво ще използвам знанието, нямаше да ми асистира.
Сам научих следното: в този свят има само един единствен начин да изтриеш инфо от мозъка си/харда/стика whatever - да я неутралиизраш. Според физичните закони това означава, че към мястото, което съхранява инфото трябва да бъде подадена същия по сила и обратен по заряд сигнал, който в крайна сметка да неутрализира наличния.
При мозъка има една странна особеност: има обратна зависимост между силата на неутрализиращия заряд и времето, необходимо за неутрализация. Ако обратния заряд е слаб е нужно повече време да се заличи едно инфо, от времето нужно да се създаде (всеки ден по едно малко разочарование хехе). Ако зарядът е силен, то той за миг може да заличи инфо трупано с години (градиш реноме, градиш, и само с една свинщина всичко отива по дяволите).
Как се неутрализира Красива представа за човек, който всъщност не познаваш? Защото ако имаше шанс да го опознаеш, всичко ще е от лесно по-лесно - неминуемо ще се разочароваш и с радост ще го пратиш по дяволите. Но нямаш този шанс. За огромна жалост наистина...
Това, което ти остава, е съизмеримо с престъпление - грозно и брутално. Сядаш на земята, правиш лотус и медитираш. Но не за да постигнеш хармония - о, не! Медитираш, за да създадеш в съзнанието си, в съседство с Красивата представа, една грозна представа. Както Красивата представа за човека е над реалността, то така грозната представа е много под нея. В моя случай много, много под нея. Необходимо е така! Спомнете си за зависимостта между време и сила на неутрализиращия сигнал. Аз нямам много време и затова трябва да произведа силен обратен заряд. за да няма пропуски - този път съм решен да успея!
Мда, един приятен, весел и вероятно добър човек, се сдобива с невъоразимо грозно и уродливо виртуално присъствие в моето съзнание. Аз буквално съм се откъснал от самият мене си в тази фаза на медитация. Създавам изчадие - дебело и несъразмерно, покривам го с люспи, поливам ги с воняща слуз. Погледът е крив, косата проскубана, ръцете мазолести и сбръчкани. Дъхът вони на смесица от цигари и кисело зеле. Тялото смърди на плесенясало. Усмивка - няма, зъбите са жълти и разклатени. Този урод е тъп и повърностен. Алчността му няма граници, мързелът е по-голям от Хималаите, способностите му са гротеска, инертността му е пословична... Наистина ми е трудно да изброявам нататък...
Събираш и концентрираш цялата тази виртуална помия и я засилваш към Красивата представа. Следва трясък и след секунда няма и следа от нея...
А да, пропуснах да спомена: много е важно много прецизно да остойностите Красивата представа и да засилите точно толкова Грозна представа, индексирана през времето за въздействие, така че като краен резултат да получите абсолютна НУЛА. Аз нещо не доизчислих и стана малко "стигнало е като е артисало"...
Някай да знае как се наутрализира Грозна представа за човек, без да се налага да си представям измислици?
Така...
Да приемем, че частица от лявото ви полукълбо се обитава от човека Х. Мозъкът ви е складирал информация с атрибути, които допълнително материализрат визията и присъствието на този човек в съзнанието ви. Любопитното е, че тези атрибути са все още ПРЕДСТАВА. Вие всъщност не познавате този човек истински отблизо и към това, което обективно се вижда и усеща, се добавя огромна доза фантазия. Бе към този момент човека си е И-ДЕ-А-ЛЕН в неизбродимата вселена вътре в главата ви. Да наречем тази съвокупност - first line of defense. Защитата в случая е като окоп, изкопан около представата, загнездила се в мозъка ви.
На тази фаза, цялата информация, касаеща този човек, която влиза през дясното полукълбо на мозъка, подадена от всички сетива, силно се преиначава. Всичко неидеално направо влиза в кошчето за мозъчни отпадъци. Ревниво се пази само идеалната част. Тази ревнивост е second line of defense - траншея, изкопана точно след първата защитна линия. Хм, защо е необходимо мозъка ни да защитава дадена представа - била тя Красива или Грозна?
На всичкото отгоре, Красивата представа e обзела голяма част от нашия мозъчен RAM. Гледали сме филми, чели сме книги и недай си Боже, да познаваме от онези - вманиачените - хора. Е, те техния мозъчен RAM е зает до голяма степен от един единствен елемент. Те и да искат не могат да правят нещо друго, да мислят за нещо друго, да са привлечени от нещо друго, защото мозъкът им помпи сигнали, които се обработват и препращат към жлези и периферна нервна система с изключителен приоритет пред останалите. Тази вманиаченост аз за себе си наричам - last line of defense.
Така, мисията е ясна - да се юрнем в атака, да пробием през всичките отбранителни линии, да се стигне до бункера на Красивата представа и да се заличи (изтрие) това инфо в мозъка ни. Макар АЗ да искам да причиня нещо в МОЯ си мозък, знам, че моя ми мозък, колкото е мой, толкова и не ми се подчинява. Така че ще задачат съвсем не е лесна.
Но все пак начин открих. Брат ми ми помогна доста, макар, че той е добър човек и, ако знаеше за какво ще използвам знанието, нямаше да ми асистира.
Сам научих следното: в този свят има само един единствен начин да изтриеш инфо от мозъка си/харда/стика whatever - да я неутралиизраш. Според физичните закони това означава, че към мястото, което съхранява инфото трябва да бъде подадена същия по сила и обратен по заряд сигнал, който в крайна сметка да неутрализира наличния.
При мозъка има една странна особеност: има обратна зависимост между силата на неутрализиращия заряд и времето, необходимо за неутрализация. Ако обратния заряд е слаб е нужно повече време да се заличи едно инфо, от времето нужно да се създаде (всеки ден по едно малко разочарование хехе). Ако зарядът е силен, то той за миг може да заличи инфо трупано с години (градиш реноме, градиш, и само с една свинщина всичко отива по дяволите).
Как се неутрализира Красива представа за човек, който всъщност не познаваш? Защото ако имаше шанс да го опознаеш, всичко ще е от лесно по-лесно - неминуемо ще се разочароваш и с радост ще го пратиш по дяволите. Но нямаш този шанс. За огромна жалост наистина...
Това, което ти остава, е съизмеримо с престъпление - грозно и брутално. Сядаш на земята, правиш лотус и медитираш. Но не за да постигнеш хармония - о, не! Медитираш, за да създадеш в съзнанието си, в съседство с Красивата представа, една грозна представа. Както Красивата представа за човека е над реалността, то така грозната представа е много под нея. В моя случай много, много под нея. Необходимо е така! Спомнете си за зависимостта между време и сила на неутрализиращия сигнал. Аз нямам много време и затова трябва да произведа силен обратен заряд. за да няма пропуски - този път съм решен да успея!
Мда, един приятен, весел и вероятно добър човек, се сдобива с невъоразимо грозно и уродливо виртуално присъствие в моето съзнание. Аз буквално съм се откъснал от самият мене си в тази фаза на медитация. Създавам изчадие - дебело и несъразмерно, покривам го с люспи, поливам ги с воняща слуз. Погледът е крив, косата проскубана, ръцете мазолести и сбръчкани. Дъхът вони на смесица от цигари и кисело зеле. Тялото смърди на плесенясало. Усмивка - няма, зъбите са жълти и разклатени. Този урод е тъп и повърностен. Алчността му няма граници, мързелът е по-голям от Хималаите, способностите му са гротеска, инертността му е пословична... Наистина ми е трудно да изброявам нататък...
Събираш и концентрираш цялата тази виртуална помия и я засилваш към Красивата представа. Следва трясък и след секунда няма и следа от нея...
А да, пропуснах да спомена: много е важно много прецизно да остойностите Красивата представа и да засилите точно толкова Грозна представа, индексирана през времето за въздействие, така че като краен резултат да получите абсолютна НУЛА. Аз нещо не доизчислих и стана малко "стигнало е като е артисало"...
Някай да знае как се наутрализира Грозна представа за човек, без да се налага да си представям измислици?
вторник, 12 август 2008 г.
When the Khan screws up his own people...
Краят на 7ми век, един от значимите периоди на Земята, този на Великото Преселение на Народите.
Най-малкият син на великия Хан Кубрат, Аспарух, поведе хората си, всичко на всичко около 5 хиляди човека, покрай бреговете на морето в посока Запад, Юго-Запад. Неясно защо този потомък на древен народ, възникнал в сърцето на необятната Азия, в полите на величествения Хиндукуш, избра точно западния път. Западът беше нищо в съзнанието на българите тогава. Нямаше нито песни, нито легенди, нито знания за красоти или герои - абсолютното нищо, което да идва от Запад и да има ореол на ценно. Но по волята на съдбата младият хан Аспарух посочи точно този път. Беше си въобразил, че точно там, на Запад, е бъдещето на народа му. Или пък, защото бе най-малък, на него се падна посоката, която обещава най-слаба вероятност за успех...
Преходът беше тежък. През пустошта на сегашна Украйна, Молдова, Блатата от Дунавската делта. Не бе рядка гледка по онова време да се видят народи от дълбините на Азия да проточат двойни тройни, петорни колони с километри, някои с десетки километри, някои толкова дълги, колкото е широк хоризонта, поели по пътя си на Запад.
Какво ли имаше толкова в този Запад? Там беше Византия - най-грандиозното общо дело на човека до този момент. О да, по-грандиозно дори от Рим или Египет. Империя, наследила всичкото от древния Рим, но и също така поучила се от грешките му. Използвала цялата римска инерция, Византия беше приобщила таланата на всички народи, които я населяваха. Не остана само дотам да се възползва от енергията им под формата на робските им усилия. Римския стил.
Обратно на българите! Колоната им беше малка. Една от най-късите и най-тесни. Което като начало беше зле. Народи с далеч по-дълги и широки колони не успяваха, та тези ли. В началото беше хана. след него около 300 боили, след тях семействата им. След това следваше простолюдието. Между първенците и простолюдието яздеше конницата.
Пътят се оказа по-труден, отколкото хана го мислеше. Той и много малко близки до него бяха осведомени (доколкото е възможно) за красотите, богатствата и добрия климат на земите, накъм които се бяха запътили. Не се знае, към момента на тръгване, доколко им беше известен факта, че повече от 300 племена преди тях се бяха пробвали да се загнездят на същото място, на което и те се щяха да се пробват. И всички се бяха проваляли.
Но някъде по пътя, наред с несгодите ги застигна и тази информация. Трудностите на пътя започнаха да си казват своето - червея на съмнението задълба в душата на хана. В един момент увереността му се счупи. Като тръстика. Преходът причиняваше на самият него малко физически лишения. Но го изправи пред задачата да поддържа духа на хората си. Да ги убеждава всеки ден и час, че целта си заслужава жертвите. Защото цялата вяра и енергия на тези зад гърба му се крепеше на него и само на него.
В един момент проумя, с известна досада, че тези хорица, племето го дебне и гледа в устата и следи всеки жест и мигване. И тълкуваше с дни тези знаци.
Не знаеше дали да се радва или да се дразни, че като че ли цялата колона беше като един човек, който започва и свършва с него.
В това голямо тяло и душа не минаваше мисъл, без тя да се е зародила в неговата глава и не се произвеждаше действие без неговата уста да повели. Но в крайна сметка ханът установи за себе си, че това положение е дразнещо и досадно. Истинско бреме! Баща му беше казал: Един хан е толкова силен, колкто са силни хората му. А хората са силни толкова, колкото ханът им ги направи. Младият Аспарух уж беше разбрал, какво е значението на тези думи, но сега се дразнеше, наместо да се мотивира още повече.
Започна да мисли не като хан, ами като сам човек. Златото, което се возеше в колата току зад коня му не беше достатъчно за всичките 5 хиляди, но за него и боилите му беше достатъчно до края на дните му. Тези 5 хиляди бяха мизерна армия, но като група бяха тромави и трудно управляеми. За какво са му нужни тогава. С тях не може да успее, каквото и да започне. А пък трябва да ги храни и пои. Почуства ги като камък на шията.
Сам, той и приятелите му боили, щеше да е много по-добре. Така в главата му се зароди план. Една нощ, бяха отседнали на бивак до сегашната река Днепър, хан Аспарух, с по-близките си боили, и хазната, избяга от хората си. Взе парите, които по силата на произхода си той беше овластен да разходва, взе жените си, колите с покъшнината, и наобиколен от боилите тихичко се изниза нанякъде. Сам ще бъде щастлив. А народа му наистина не си струва. Твърде малко, твърде слаби.
На другата сутрин хората му се събудиха и до обяд из стана се разнесе страшната вест - хана го няма, боилите ги няма (повечето), хазната я няма. Те бяха сами насред пътя към Запада, но къде точно и каква е посоката и как точно ще стигнат целта си - никой не знаеше. И ги налегна отчаяние и не след дълго другите народи ги разпертушиниха. Както вятър разпръсква суха шума...
Ханът престана да е хан, защото силата му идваше от неговите хора, а той вече хора нямаше. Те го мразеха и проклинаха и тези клетви и тази ненавист го застигнаха...
Само след няколко дни Хан Аспарух пристигна в двора на някакъв владетел и поиска убежище. Показа златото си, показа боилите си - до един облечени в тежки ризници, жените и дъщерите си, все причини да го приемат радушно. Тъй и се получи. Местният Владетел се зарадва, че толкова отбрана група беше избрала да подсили точно неговото племе - в онези времена един брониран конник беше неизмеримо богатство.
Все пак след няколко дни на хана се наложи да разкаже историята си. Щом свърши, домакинът му го намрази. Промени си отношението - не криеше презрението си.
Но защо? навъси се Аспарух.
Домакинът му го попита:
Какъв е този хан, който ще изостави и ограби собствените си хора? Това е неестествено! Ти, глупако, не знаш ли, че ти друго освен твоите хора нямаш. Ти си толкова силен, колкото са силни хората ти. А те са толкова силни, колкото ти ги направиш силни. И в крайна сметка трябва да сте един до друг навсякъде. За да се крепите, защото сте едно цяло. По отделно загивате. Щом си от нашата класа - на хановете, на царете и владетелите - как е възможно да не го знаеш?!
Сега си мой гост, а можеше да дойдеш и да вземеш царството ми, защото аз повелявам двойно по малко народ от теб. Но не - ти идваш със сто лустросани левента и ме молиш да те приема, заради парите ти. На дръвника!!! И антуража също!!! Жените ви ще задържим. Ще раждат красиви и силни деца, защото кръвта ви е добра. Но ще ги учим на нашето, защото явно вашето нищо не чини!
И така хан Аспарух най-накрая проумя това, което беше искал да му обясни преди време хан Кубрат, собствения му баща. Но то проумяването се случи едва след като го чу от друга, чужда, уста. И както често се случва, беше вече късно за промяна.
Послеслов: За щастие това е чиста, ама чиста измислица :-) фантасмагория. Дано тези, които по случайност след 200 години хитнат този пост не си помислят, че такава е била българската история. Нищо подобно не се е случило и затова ние българите населяваме едно от най-красивите ъгълчета на земята.
Но ако навремето ханския елит беше като сегашния български елит, то тази история щеше да се е случила със сигурност...
А се е случило приблизително това:
Khan Asparuh: People! Today is a decisive day in the fate of our nation. The day, which we'll remember forever, is rising for us. Our dead and unborn yet Bulgarians will envy at us, because we have survived or perished in this day. You know what awaits us, if we step back. We are bound to win! There's no other way for us..."
Най-малкият син на великия Хан Кубрат, Аспарух, поведе хората си, всичко на всичко около 5 хиляди човека, покрай бреговете на морето в посока Запад, Юго-Запад. Неясно защо този потомък на древен народ, възникнал в сърцето на необятната Азия, в полите на величествения Хиндукуш, избра точно западния път. Западът беше нищо в съзнанието на българите тогава. Нямаше нито песни, нито легенди, нито знания за красоти или герои - абсолютното нищо, което да идва от Запад и да има ореол на ценно. Но по волята на съдбата младият хан Аспарух посочи точно този път. Беше си въобразил, че точно там, на Запад, е бъдещето на народа му. Или пък, защото бе най-малък, на него се падна посоката, която обещава най-слаба вероятност за успех...
Преходът беше тежък. През пустошта на сегашна Украйна, Молдова, Блатата от Дунавската делта. Не бе рядка гледка по онова време да се видят народи от дълбините на Азия да проточат двойни тройни, петорни колони с километри, някои с десетки километри, някои толкова дълги, колкото е широк хоризонта, поели по пътя си на Запад.
Какво ли имаше толкова в този Запад? Там беше Византия - най-грандиозното общо дело на човека до този момент. О да, по-грандиозно дори от Рим или Египет. Империя, наследила всичкото от древния Рим, но и също така поучила се от грешките му. Използвала цялата римска инерция, Византия беше приобщила таланата на всички народи, които я населяваха. Не остана само дотам да се възползва от енергията им под формата на робските им усилия. Римския стил.
Обратно на българите! Колоната им беше малка. Една от най-късите и най-тесни. Което като начало беше зле. Народи с далеч по-дълги и широки колони не успяваха, та тези ли. В началото беше хана. след него около 300 боили, след тях семействата им. След това следваше простолюдието. Между първенците и простолюдието яздеше конницата.
Пътят се оказа по-труден, отколкото хана го мислеше. Той и много малко близки до него бяха осведомени (доколкото е възможно) за красотите, богатствата и добрия климат на земите, накъм които се бяха запътили. Не се знае, към момента на тръгване, доколко им беше известен факта, че повече от 300 племена преди тях се бяха пробвали да се загнездят на същото място, на което и те се щяха да се пробват. И всички се бяха проваляли.
Но някъде по пътя, наред с несгодите ги застигна и тази информация. Трудностите на пътя започнаха да си казват своето - червея на съмнението задълба в душата на хана. В един момент увереността му се счупи. Като тръстика. Преходът причиняваше на самият него малко физически лишения. Но го изправи пред задачата да поддържа духа на хората си. Да ги убеждава всеки ден и час, че целта си заслужава жертвите. Защото цялата вяра и енергия на тези зад гърба му се крепеше на него и само на него.
В един момент проумя, с известна досада, че тези хорица, племето го дебне и гледа в устата и следи всеки жест и мигване. И тълкуваше с дни тези знаци.
Не знаеше дали да се радва или да се дразни, че като че ли цялата колона беше като един човек, който започва и свършва с него.
В това голямо тяло и душа не минаваше мисъл, без тя да се е зародила в неговата глава и не се произвеждаше действие без неговата уста да повели. Но в крайна сметка ханът установи за себе си, че това положение е дразнещо и досадно. Истинско бреме! Баща му беше казал: Един хан е толкова силен, колкто са силни хората му. А хората са силни толкова, колкото ханът им ги направи. Младият Аспарух уж беше разбрал, какво е значението на тези думи, но сега се дразнеше, наместо да се мотивира още повече.
Започна да мисли не като хан, ами като сам човек. Златото, което се возеше в колата току зад коня му не беше достатъчно за всичките 5 хиляди, но за него и боилите му беше достатъчно до края на дните му. Тези 5 хиляди бяха мизерна армия, но като група бяха тромави и трудно управляеми. За какво са му нужни тогава. С тях не може да успее, каквото и да започне. А пък трябва да ги храни и пои. Почуства ги като камък на шията.
Сам, той и приятелите му боили, щеше да е много по-добре. Така в главата му се зароди план. Една нощ, бяха отседнали на бивак до сегашната река Днепър, хан Аспарух, с по-близките си боили, и хазната, избяга от хората си. Взе парите, които по силата на произхода си той беше овластен да разходва, взе жените си, колите с покъшнината, и наобиколен от боилите тихичко се изниза нанякъде. Сам ще бъде щастлив. А народа му наистина не си струва. Твърде малко, твърде слаби.
На другата сутрин хората му се събудиха и до обяд из стана се разнесе страшната вест - хана го няма, боилите ги няма (повечето), хазната я няма. Те бяха сами насред пътя към Запада, но къде точно и каква е посоката и как точно ще стигнат целта си - никой не знаеше. И ги налегна отчаяние и не след дълго другите народи ги разпертушиниха. Както вятър разпръсква суха шума...
Ханът престана да е хан, защото силата му идваше от неговите хора, а той вече хора нямаше. Те го мразеха и проклинаха и тези клетви и тази ненавист го застигнаха...
Само след няколко дни Хан Аспарух пристигна в двора на някакъв владетел и поиска убежище. Показа златото си, показа боилите си - до един облечени в тежки ризници, жените и дъщерите си, все причини да го приемат радушно. Тъй и се получи. Местният Владетел се зарадва, че толкова отбрана група беше избрала да подсили точно неговото племе - в онези времена един брониран конник беше неизмеримо богатство.
Все пак след няколко дни на хана се наложи да разкаже историята си. Щом свърши, домакинът му го намрази. Промени си отношението - не криеше презрението си.
Но защо? навъси се Аспарух.
Домакинът му го попита:
Какъв е този хан, който ще изостави и ограби собствените си хора? Това е неестествено! Ти, глупако, не знаш ли, че ти друго освен твоите хора нямаш. Ти си толкова силен, колкото са силни хората ти. А те са толкова силни, колкото ти ги направиш силни. И в крайна сметка трябва да сте един до друг навсякъде. За да се крепите, защото сте едно цяло. По отделно загивате. Щом си от нашата класа - на хановете, на царете и владетелите - как е възможно да не го знаеш?!
Сега си мой гост, а можеше да дойдеш и да вземеш царството ми, защото аз повелявам двойно по малко народ от теб. Но не - ти идваш със сто лустросани левента и ме молиш да те приема, заради парите ти. На дръвника!!! И антуража също!!! Жените ви ще задържим. Ще раждат красиви и силни деца, защото кръвта ви е добра. Но ще ги учим на нашето, защото явно вашето нищо не чини!
И така хан Аспарух най-накрая проумя това, което беше искал да му обясни преди време хан Кубрат, собствения му баща. Но то проумяването се случи едва след като го чу от друга, чужда, уста. И както често се случва, беше вече късно за промяна.
Послеслов: За щастие това е чиста, ама чиста измислица :-) фантасмагория. Дано тези, които по случайност след 200 години хитнат този пост не си помислят, че такава е била българската история. Нищо подобно не се е случило и затова ние българите населяваме едно от най-красивите ъгълчета на земята.
Но ако навремето ханския елит беше като сегашния български елит, то тази история щеше да се е случила със сигурност...
А се е случило приблизително това:
Khan Asparuh: People! Today is a decisive day in the fate of our nation. The day, which we'll remember forever, is rising for us. Our dead and unborn yet Bulgarians will envy at us, because we have survived or perished in this day. You know what awaits us, if we step back. We are bound to win! There's no other way for us..."
четвъртък, 12 юни 2008 г.
ДА ТЕ Е ЯД! ЧЕ НЕ СА ТЕ ГЛОБИЛИ...
Преди няколко дни си карам и си говоря по мобилния. Голяма свинщина от моя страна и моля феновете да не го правят.
Аз лично оправдание нямам и не търся, но чисто фактологически се бях ошашавил от стрес - едни манипулации с Енергото. Оказа се, че да си имаш работа с чешко държавно предприятие - CEZ, не е по-приятно от българския му държавен първообраз - Електроразпределение Столично. (не знам дали не е от българските наемници в него)
Та шофирам си аз по едни малки улички в квартал Света Троица, звъни телефона, гледам - трябва да вдигна. Има хора, на които не можеш да не вдигнеш. Изключения се допускат само ако са те пронизали с ръждив кинжал в гърба, примерно. Правя аз неотменимото - ало! Завивам и от упор се набивам на един общински полицай. Той се беше притаил около кестените и скочи юнашки с хранилката току пред колата ми. Хъс в бробата за повече законност не му липсваше.
Отбих, спрях, довърших набързо разговора. Откопчах си колана и зачаках. Бранителят на общинския ред суверенно се приближи, изучавайки мен и моя пасат. Представи се и ми поиска документите. Докато си пребърквах якето, той вметна че съм и без колан. Аз изтъкнах, че току съм го откопчал, нима не е видял. Той великодушно махна с ръка, залагайки стратегически на много по-тежкото престъпление - мобилната комуникация с неподходящо оборудване по време на управление на МПС.
Подадох документите. Докато чакам, общинският пазител на реда да се справи с няколкото реда инфо, картината пред мен взе да се избистря: младеж с притеснен вид крачи напред-назад по тротоара, самият полицай държи в ръцете си радиостанция, няколко джиесема, кочан с документи (може да са били и актове) и една лична карта. През цялото време на разглеждане на моите документи той изреждаше уредите да говори по тях. Представете си какви умения се изискват да жонглираш с всичката тази машинария и да не се омоташ съвсем - същински Батман. В един момент ми довери, че чака справка за момчето и после щял да ме почне мен - да ми пише акта, надявах се аз. Казвайки това ме погледна някак си...сериозно, дълбоко...
Аз вдигнах рамене - заслужил съм си наказанието, ще си понеса последствията. Точка! Минаха десет минути - още не сме напреднали. Аз учтиво помолих за това, ако може по-бързо да ме накажат, за да продължавам да си върша работата.
Какво работиш ти? Този въпрос сме го чували и преди. Имам чувството, че така ги учат в школата в Пазарджик. Уточняване на месторабота на криминално проявеното лице. Аз лично съм куул, но не и като ме питат един и същи въпрос девет пъти за десет минути. Служител във фирма. Каква фирма?
И братя българи, в никакъв слъчай не споменавайте IT. Батман знае средните заплати във всички сектори на българската икономика по-добре от ХР специалист с десетгодишен опит. BTW, този въпрос са ме питали и в САЩ. В Невада ми беше за сефте и си казвам както си е - VP of Marketing and Sales at a software company. Ченгето вдигна едната вежда и ме одруса 180$ за 10 мили над разрешеното. Поумнял, в Айоуа, на същия въпрос отговарям - administration at a service company - строго мъмрене за 15 мили над разрешеното. Оттогава имам една теория, че куките в САЩ са нещо като Робин Худ, а в България са малко като хиените - не закачат силните, но разкъсват останалите.
В случая го играх служител в малка търговска фирма. Батман направи кисела физиономия. Ченгето от Айоуа не прие низшия ми професионален статус толкова емоционално.
На двадесетата минута общинският стрийт протектор беше докарал акта ми до под кривата круша. В един момент по радиото, от централата го информираха, че младежа дето се разкарваше притеснен по тротоара е "чист". Да го пуска. Върна му личната карта и му посочи пътя. Момчето се отдалечи и ясно чувах как псува наум.
Освободил се от нежелани свидетели, полицаят истински ме подхвана. Като начало за пореден път ме попита какво работя. Аз взех да демонстрирам досада, така че той гъвкаво смени тактиката и бащински поде: Какво да те правя сега теб? Виждам накъде отива работата - този служител на общинска полиция не иска да ми напише акт. Той иска да ме плаши с акта, за да ме предизвика към защитна реакция, която се изразява в това да му дам пари на ръка - така си спестявам висене по опашките в КАТ и повече загубени пари.
Там на място ме налегна едно сюрреалистично чувство, неуместно отчаяние. Мъка за бъдещето на страната ми. До този момент се чувствах низш, човек пристъпил правилата и очакващ справедливо наказание. Но изведнъж ме обзе презрение към този негодник със смешна шапка и избеляла униформа. Като него са на всеки ъгъл, във всеки български град. Изпитах и огромно превъзходство над него. Ако аз съм говорил по някакъв глупав телефон, то този човек искаше подкуп - престъпление, за което се лежи в затвор.
В крайна сметка аз си обърнах джоба, в който имах 2 лева и му казах, че в много кофти момент ме е хванал, така че да довършваме и да продължавам. Не зная какво разбра човека на бат Бойко, но след кратък размисъл, великодушно махана с ръка с думите:
"Хайде, няма да ти взимам последните пари"
Продължих без да съм глобен.
И за първи път в този живот ме беше яд...
Аз лично оправдание нямам и не търся, но чисто фактологически се бях ошашавил от стрес - едни манипулации с Енергото. Оказа се, че да си имаш работа с чешко държавно предприятие - CEZ, не е по-приятно от българския му държавен първообраз - Електроразпределение Столично. (не знам дали не е от българските наемници в него)
Та шофирам си аз по едни малки улички в квартал Света Троица, звъни телефона, гледам - трябва да вдигна. Има хора, на които не можеш да не вдигнеш. Изключения се допускат само ако са те пронизали с ръждив кинжал в гърба, примерно. Правя аз неотменимото - ало! Завивам и от упор се набивам на един общински полицай. Той се беше притаил около кестените и скочи юнашки с хранилката току пред колата ми. Хъс в бробата за повече законност не му липсваше.
Отбих, спрях, довърших набързо разговора. Откопчах си колана и зачаках. Бранителят на общинския ред суверенно се приближи, изучавайки мен и моя пасат. Представи се и ми поиска документите. Докато си пребърквах якето, той вметна че съм и без колан. Аз изтъкнах, че току съм го откопчал, нима не е видял. Той великодушно махна с ръка, залагайки стратегически на много по-тежкото престъпление - мобилната комуникация с неподходящо оборудване по време на управление на МПС.
Подадох документите. Докато чакам, общинският пазител на реда да се справи с няколкото реда инфо, картината пред мен взе да се избистря: младеж с притеснен вид крачи напред-назад по тротоара, самият полицай държи в ръцете си радиостанция, няколко джиесема, кочан с документи (може да са били и актове) и една лична карта. През цялото време на разглеждане на моите документи той изреждаше уредите да говори по тях. Представете си какви умения се изискват да жонглираш с всичката тази машинария и да не се омоташ съвсем - същински Батман. В един момент ми довери, че чака справка за момчето и после щял да ме почне мен - да ми пише акта, надявах се аз. Казвайки това ме погледна някак си...сериозно, дълбоко...
Аз вдигнах рамене - заслужил съм си наказанието, ще си понеса последствията. Точка! Минаха десет минути - още не сме напреднали. Аз учтиво помолих за това, ако може по-бързо да ме накажат, за да продължавам да си върша работата.
Какво работиш ти? Този въпрос сме го чували и преди. Имам чувството, че така ги учат в школата в Пазарджик. Уточняване на месторабота на криминално проявеното лице. Аз лично съм куул, но не и като ме питат един и същи въпрос девет пъти за десет минути. Служител във фирма. Каква фирма?
И братя българи, в никакъв слъчай не споменавайте IT. Батман знае средните заплати във всички сектори на българската икономика по-добре от ХР специалист с десетгодишен опит. BTW, този въпрос са ме питали и в САЩ. В Невада ми беше за сефте и си казвам както си е - VP of Marketing and Sales at a software company. Ченгето вдигна едната вежда и ме одруса 180$ за 10 мили над разрешеното. Поумнял, в Айоуа, на същия въпрос отговарям - administration at a service company - строго мъмрене за 15 мили над разрешеното. Оттогава имам една теория, че куките в САЩ са нещо като Робин Худ, а в България са малко като хиените - не закачат силните, но разкъсват останалите.
В случая го играх служител в малка търговска фирма. Батман направи кисела физиономия. Ченгето от Айоуа не прие низшия ми професионален статус толкова емоционално.
На двадесетата минута общинският стрийт протектор беше докарал акта ми до под кривата круша. В един момент по радиото, от централата го информираха, че младежа дето се разкарваше притеснен по тротоара е "чист". Да го пуска. Върна му личната карта и му посочи пътя. Момчето се отдалечи и ясно чувах как псува наум.
Освободил се от нежелани свидетели, полицаят истински ме подхвана. Като начало за пореден път ме попита какво работя. Аз взех да демонстрирам досада, така че той гъвкаво смени тактиката и бащински поде: Какво да те правя сега теб? Виждам накъде отива работата - този служител на общинска полиция не иска да ми напише акт. Той иска да ме плаши с акта, за да ме предизвика към защитна реакция, която се изразява в това да му дам пари на ръка - така си спестявам висене по опашките в КАТ и повече загубени пари.
Там на място ме налегна едно сюрреалистично чувство, неуместно отчаяние. Мъка за бъдещето на страната ми. До този момент се чувствах низш, човек пристъпил правилата и очакващ справедливо наказание. Но изведнъж ме обзе презрение към този негодник със смешна шапка и избеляла униформа. Като него са на всеки ъгъл, във всеки български град. Изпитах и огромно превъзходство над него. Ако аз съм говорил по някакъв глупав телефон, то този човек искаше подкуп - престъпление, за което се лежи в затвор.
В крайна сметка аз си обърнах джоба, в който имах 2 лева и му казах, че в много кофти момент ме е хванал, така че да довършваме и да продължавам. Не зная какво разбра човека на бат Бойко, но след кратък размисъл, великодушно махана с ръка с думите:
"Хайде, няма да ти взимам последните пари"
Продължих без да съм глобен.
И за първи път в този живот ме беше яд...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
