For whom she is getting dressed?
сряда, 14 октомври 2009 г.
петък, 28 август 2009 г.
The Ghost in My Shell
I am starting to get worried…
The surreal reality in my head gets the upper hand over the real reality that my body sensors taste since I've cried for first time on earth.
The other reality is made out of both: hope and fear... I connect to it trough my brain in my shell.
Hope for the things I want to see in the real life, but agonizingly fail to happen.
And fear of the bad things that might happen, which I desperately try to prevent.
I was a small kid when I first realized that I can block evil by just thinking of it. It worked for so many years. But to picture all possible bad, evil and ugly situations that could eventually happen around me and the people I love, I had to let the fear rule my mind. It opened the ugly side of life, so I received hints of all possible pain that may arise. I thought of it, and the moment it was gone. That’s the simple technology behind the trick. I was so happy as it worked 110% for me and for those close to me. Also, in the very few times when I was distracted (I was happy or in love) and failed to block it, it happened. This inexorably confirmed it.
This is how my mother died…
I'm kiddin. You cannot stop people from dying. I will not be seduced to the dark side by trying to prevent the life to go its divine way. But it worked pretty much for everything else in between birth and death.
Ok, I know. As "those arguable bad things" never happened, many skeptics among you would argue, that they wouldn’t have happened anyway J. But this is a lost dispute, as neither side can be rational. But what I know quite well, are the dreams that flashed through my mind in the hundreds of nights of my life.
But this, kinda gift, took its tall.
The fear slightly took over my mind and started to rule myself. Pretty much everything that’s inside my shell obeyed this demonic power. I could prevent bad things to happen by blocking them with a single thought in one another metaphysic reality, where they are projected first before they materialize in this dimension.
But I drowned in a toxic fear more and more in this very reality.
I had to do something…
It was clear that I couldn’t abandon my duty to care for the ones around me. Understand, to fear for them.
After years of seeking, trials and errors, hard and long adaptation, I embraced hope as a weapon that was supposed to change things for good. It was hard. It turned out that to fear is far easier then to hope. By that I mean, to be able to hope, despite the mountains of despair surrounding us. And not losing hope even when you think its dangerous for you and for those you love.
As you know, everything that we do, think and feel is changing us genetically. In my shell the old fear fashion still exists, contained by the new hope trend.
And it feels like a war. A war between angels (hope) and demons (fear).
As in the Night and Day Guard, there cannot be a winner. It’s a never-ending struggle between two powers that build our metaphysic reality.
But it's so surreal for my senses…
I really cannot draw a line between that and this reality anymore…
Is insensitivity, passivity and impartiality the way out for me?
четвъртък, 23 юли 2009 г.
My personal Twitter
Twitter е един симпатичен уебсървис, който нон стоп те пита: What are you doing? И ти отговаряш, когато ти скимне.
Съвсем наскоро установих, че в къщи си имам един личен и супер тотален Twitter - малката ми дъщеря Ани. Тя, за разлика от уебсървиса задава въпроса What are you doing? на български, не приема мълчанието за отговор, а също така не се ограничава само до "Какво правиш?" ами задава и други (всякакви, хиляди) въпроси:
Акво прави тоси? - лекува хората
Ащо? - защото са болни
А таси кой е? - тази му е колега
Как се касва? - доктор Къди
Ащо? - защото майка и и баща и такова име са и дали, когато...
А тоси кой? - Личният Twitter неумолимо задава следващия въпрос, след като ти евентуално се отплеснеш с отговора на предишния, чрез което се гарантира краткия формат на отговорите до 149 знака.
Теси акво правят? - целуват се
Ащо? - защото се обичат
Ащо? (поемам си дъх) защото така се получава (този отговор е само бавене на топката докато измисля по-добър)
А се восим ли на оторчето? (тези резки смени на темата са понякога приятни, защото те избавят от необходимостта ти да си отговориш на въпроса "защо хората се обичат", за да можеш все пак да отговориш нещо и на детето си) Да, ще се возим.
Кога? - утре.
Кога ут'е? - утре надвечер
Адйече'р?! - да, тогава
Ащо? - защото е хладно.
Ащо? Защото слънцето се е скрило.
И тана тънно? - да, и стана тъмно.
Ани нейе страх тънно? - Ани е герой, айде да си лягаш...
Ta така, моят персонален, гениален и тотален Twitter.
четвъртък, 9 юли 2009 г.
Ренегат или Антихрист?
Гласувах за ГЕРБ, но в бъндъл получавам и бате Бойко. Човек ще ме запита: абе кого другиго, ако не бБ си имал предвид, когато си гласувал за ГЕРБ? Отговорът е: отговорен за моите действия онзи ден беше една част от моя мозък, която с годините разви концепцията за възмездие /справедливост и непрекъснато търси реализатор на тези въжделение по определени поводи. Понякога, тази част от моя мозък не търси съдействие от друга част на мозъка, упълномощена да менажира отдел "Логика", когато трябва да формира мое поведение - привидно правя ирационални неща, но само привидно...От няколко години аз се чудя: Ренегат или Антихрист е бБ?
И мисля, че съм на път да разбера. Знаете, активният човек се стреми винаги към лимитите си. Цинично казано - към ниво на собствената си некомпетентност. (В случая с бБ - към премиерския пост) Толкова силно иска да върви напред, че в един момент познатия пейзаж около него изчезва и той нагазва в едни трънаци, едни тресавища - място, което никога не е виждал преди в живота си.
Но, според мен, точно в този момент, за кратък период от време, човек е същински. Поради безпомощността си той е, какъвто е наистина. Или ще започне да разчиства тръните или да хленчи и да обвинява другите.
И сега дойде време да се разбере - бБ ренегат ли е, тоест човек обърнал се срещу собствената си класа - късния соц естаблишмънт, който живее под знака на "Срамния хляб" (комплекса и ограниченията от получените даром блага и привилегии) или е Антихрист - зло, което те спечелва с изричане на глас на твоите мисли, за да пороби душата ти завинаги...
петък, 26 юни 2009 г.
Ахмед Доган и българската импотентност
Ахмед Доган е не само единственият солиден политик, но и единствения мъж сред тази шайка пусита с пишки в българския политически естаблишмънт. Бързам, сакън някой trigger happy френд да не ме зачеркне, да кажа, че никога не съм гласувал за него и не мисля да гласувам, защото ако в бг реалността има ситски лорд, то той е Дарт До'ан.
Но поредната тирада срещу него показва, че за жалост още няма джедай, който да му се опре. Поводът е известен. Дарт До'ан обяснява на стотина отрудени хора как работи реалната политика в бг. И ако те искат да не серат в дупки (септични ями), примерно, и през останалата част от 21-ви век, ами да имат централна канализация, то нещата ще се случат по този начин...
2005-та Доган разказа за обръчите и тогава се забеляза подобна реакция. За мен ситуацията е следната: останалите български политици са слаба, суетна, безидейна и мързелива каша. Те просто не знаят как да предизвикат упадъка на Доган. Те чакат той да "сгафи" нещо (тоест да си падне на собствения меч) и избухват в словесни тиради подобно на кучета, които се натискат, когато си с лице към тях и се пеняват лаейки след като ти видят гърба, ерго като си в уязвима позиция.
Но това е реактивност, хора. Когато все следваш събитията, а не ги предизвикваш, ти си обречен да си багаж. И сега, седят те останалите бг политикани и си натискат парцалите, а в главите им мрак и само една едничка завист; ей тоя Доган, майка му шейба, баси колко кинти има и тн. Тези педали всъщност му завиждат, което автоматично означава, че те искат да са като него - да имат властта да преразпределят чуждия ресурс (парите са на данъкоплатците от германия, франция и холандия основно) с неговите мащаби. Никой не иска всъщност справедливост. Никой не иска благосъстояние за хората. Те искат едно единствено нещо... да са на мястото на Доган. Но Дарт До'ан това сам си го направи. И сигурно му е струвало много. По принцип сметката всеки си я плаща :-). Но аз за себе си, за пореден път се убедих, все още не се е родил този джедай, who will bring balance to the force...
По принцип аз, като един отявлен почитател на конспиративните теории, да знам, че щом на един му знам името, то той 100% е марионетка. Но преди време от един приятел чух, как един негов приятел от негова страна, случайно попаднал на събиране на кукловодите на Доган - едни чичовци от ДС за тези, които не се досещат. Та там обсъждали дали да го разкарат или не - него, Доган. Срещата протекла по горе-долу следния начин. Нали се сещате, че този разказ може и нищо с реалността да няма - все пак е пре-пре-разказ за среща на екс ченгета :-). (BTW, как се попада случайно на среща на екс-ченгета?! Странни приятелства поддържа моя приятел...)
екс ДС 1 (разпалено): Ей, на тоя татарин много му порасна работата --
утвърдително шумене и сумтене сред останалите ексес
екс ДС 2: Дали да не го -- да не му -- сещате се --
умислена тишина, дълги физиономии. на един даже пейсмейкъра му се чува.
екс ДС 3 (става прав): Не, определено е време да го --
екс ДС 4 (видимо по-стар): И какво ще стане като го --. Доги него го държим. Ако се случи вече да го нема, кой ще дойде?
споглеждане сред групата.
екс ДС 4 (с жест на освободител) Касим Дал. А Касим Дал е единствения неколега в ДПС. И ще извади етническата карта --
и така решават на Дарт До'ан да му удължат мандата с още неизвестно време.
Та това е драмата. От една страна имаш бездарни, реактивни, безидейни политици, а от друга кукловоди, които живеят със страх от сътвореното от тях уродливо минало...
Но поредната тирада срещу него показва, че за жалост още няма джедай, който да му се опре. Поводът е известен. Дарт До'ан обяснява на стотина отрудени хора как работи реалната политика в бг. И ако те искат да не серат в дупки (септични ями), примерно, и през останалата част от 21-ви век, ами да имат централна канализация, то нещата ще се случат по този начин...
2005-та Доган разказа за обръчите и тогава се забеляза подобна реакция. За мен ситуацията е следната: останалите български политици са слаба, суетна, безидейна и мързелива каша. Те просто не знаят как да предизвикат упадъка на Доган. Те чакат той да "сгафи" нещо (тоест да си падне на собствения меч) и избухват в словесни тиради подобно на кучета, които се натискат, когато си с лице към тях и се пеняват лаейки след като ти видят гърба, ерго като си в уязвима позиция.
Но това е реактивност, хора. Когато все следваш събитията, а не ги предизвикваш, ти си обречен да си багаж. И сега, седят те останалите бг политикани и си натискат парцалите, а в главите им мрак и само една едничка завист; ей тоя Доган, майка му шейба, баси колко кинти има и тн. Тези педали всъщност му завиждат, което автоматично означава, че те искат да са като него - да имат властта да преразпределят чуждия ресурс (парите са на данъкоплатците от германия, франция и холандия основно) с неговите мащаби. Никой не иска всъщност справедливост. Никой не иска благосъстояние за хората. Те искат едно единствено нещо... да са на мястото на Доган. Но Дарт До'ан това сам си го направи. И сигурно му е струвало много. По принцип сметката всеки си я плаща :-). Но аз за себе си, за пореден път се убедих, все още не се е родил този джедай, who will bring balance to the force...
По принцип аз, като един отявлен почитател на конспиративните теории, да знам, че щом на един му знам името, то той 100% е марионетка. Но преди време от един приятел чух, как един негов приятел от негова страна, случайно попаднал на събиране на кукловодите на Доган - едни чичовци от ДС за тези, които не се досещат. Та там обсъждали дали да го разкарат или не - него, Доган. Срещата протекла по горе-долу следния начин. Нали се сещате, че този разказ може и нищо с реалността да няма - все пак е пре-пре-разказ за среща на екс ченгета :-). (BTW, как се попада случайно на среща на екс-ченгета?! Странни приятелства поддържа моя приятел...)
екс ДС 1 (разпалено): Ей, на тоя татарин много му порасна работата --
утвърдително шумене и сумтене сред останалите ексес
екс ДС 2: Дали да не го -- да не му -- сещате се --
умислена тишина, дълги физиономии. на един даже пейсмейкъра му се чува.
екс ДС 3 (става прав): Не, определено е време да го --
екс ДС 4 (видимо по-стар): И какво ще стане като го --. Доги него го държим. Ако се случи вече да го нема, кой ще дойде?
споглеждане сред групата.
екс ДС 4 (с жест на освободител) Касим Дал. А Касим Дал е единствения неколега в ДПС. И ще извади етническата карта --
и така решават на Дарт До'ан да му удължат мандата с още неизвестно време.
Та това е драмата. От една страна имаш бездарни, реактивни, безидейни политици, а от друга кукловоди, които живеят със страх от сътвореното от тях уродливо минало...
петък, 5 юни 2009 г.
Спомних си една Барлинска самотност...
Тази песен отключи един много скъп спомен отпреди 17 години.
Бях студент в Лайпцих и реших през лятото да работя в Берлин. Плащаха по-добре. Обикновенно отсядах при Адаша на чекпоинт Чарли, в българското посолство. Бащата на Адаша беше консул в Германия.
Адаша беше луд, така и не разбрах дали + или - луд. Затова и беше така самотен. Всички го отбягваха. Той ме харесваше. По онова време бях твърде двуличен и често създавах силно убеждение у хората, че ги харесвам, макар в действителност да не ми пукаше за тях. Някой ден ще плащам за тези прегрешения, ако вече не съм започнал. Но предпочитам, аз да плащам, а не децата ми, защото Господ прилага един доста мръснишки трик - за нашите грехове, наказва децата ни. Знае как ще ни заболи повече...
Та Адаша, беше получил един от своите мозъчни спазми и по време на телефонен разговор с украинската си приятелка беше решил, ама ей така както е в телефонната кабина, че тя нещо го барбаляка, беше изревнувал юнашки и беше отпрашил с влака към Лвив, за да и "...направя главата мека, адаш!", докладва той по-късно.
Слизам аз от колата на Дъртито, който ме метна от Лайпцих до Берлин. Имам ясен план - един приятен микс от уговорки и очаквания - как ще разчитам да нощувам при Адаша, как ще обиколим кръчмите за пореден път, ще си изкараме приятно, а на другия ден ще отида до фабриката дето имах назначение от университета за работа и нещата ще се наредят.
- Ами той е в Украйна. Така каза майката на Адаша, жената на консула ни в Германия. Аз преглътнах все едно имах стъклена вата в гърлото, метнах прощален поглед към декарите държавен апартамент зад гърба и, и си отстъпих назад, по стълбите надолу, през входната врата, та чак до улицата.
Там, в нощен Берлин, в близост до бившата Берлинска стена, на легендарния чекпоинт Чарли за първи път в моя живот ми стана някак си...самотно. Не много, но все пак самотно. Помотах се без ясна идея как ще пракарам нощта.
Прекарах я на една пейка. Като един дисциплиниран "стопаджия" си носих хавлията, с която се покрих, за да не ми е студено. Даже успях да я подгъна по такъв начин, че хем съм покрит, хем ми е подгъната под главата и ми служи за възглавница - перпетуум мобиле. Портмонето си го сложих в гащите, за да не ми го откраднат, а ръката си увих 3 пъти около дръжката на раницата. когато човек спи на улицата може всичко да му се случи...
Към 5 ме събуди едно куче, което се опитваше да ме близне по лицето. Скочих, протегнах се, мислейки си като един прилежен хипохондрик дали не съм се заразил с тения и се втурнах към метрото. Чакаше ме дълъг път.
От спирката на Александерплатц взех Ес-бана посока запад. За първи път пътувах 1 час и около мен все град. Берлин беше първото ми голямо ърбан изживяване. Един цял час от ЦЕНТЪРА до някой от по-крайните квартали. Но това не е всичко. След това взех автобус за още 40 минути докато стигна предградието Ораниенбург. Там беше заветната фирма, за която имах направление, един вид предварителна уговорка да се явя за сезонна работа.
Намерих фирмата. За стъклопакети една такава. Показах бележката и сърцето ми се сви. По начина, по който чичкото ме изгледа, разбрах, че всичко е било напразно. Понякога като не върви - истински не върви. Лоша конюнктура. Променена ситуация, вече нямали нужда от помощник. С натежали крака се качих на автобуса и се върнах до началната спирка на метрото. Беше ми тъпо, но в мен винаги е имало едно чувство - една убеденост - отчаянието никога не го е имало за повече от 5 минути.
Попсувах си наум, за да ми олекне и се метнах към центъра на Берлин. Там намерих Manpower - посредник между капиталисти и хора, които разполагат само с ей тия две ръце. За нула време ми уредиха работа. В друга фирма за стъклопакети. Казах, че имам опит. хаха. Чичото дето ме отряза зверски няколко часа преди това, незнайно защо, ми показа цялото производство. Сигурно, за да полира гузната си съвест. Но той ми свърши неоценима услуга, защото преди да ме наемат ме питаха гаднички въпроси, и аз направо ги разбих. Абе ученото си е учено, беше коментара от капиталистическия лагер.
Но имаше един проблем, първата плата щях да получа след 1 седмица. А бях останал само с 20 марки. Нито имах къде да нощувам, нито имах пари.
Седя аз на тротоара срещу разкошно осветената сграда на Пантеон Музеум. Срещу мен е почти ирационалната красота сътворена от човешка ръка. Аз съм много малък на фона на този огромен бароков комплекс. И отново се появи тази самотност. Беше ми наистина трудно да си я обясня... Моето начинание беше наистина супер банално: от един град отивам в друг град за да работя, да спечеля някоя и друга пара и да се прибера. За какво бяха тези тръшкания и терзания. Затова, че няма къде да спя??? баси и скучния тип, дето ще се депресира от тази подробност.
Извадих тетрадката си и започнах да си пиша...впечатленията от деня. И тогава осъзнах причината за самотността си. Нито един човек в този 3 милионен град не му пукаше за мен. По всяка вероятност и в цялата 90 милионна държава дереджето беше подобно. Лудият Адаш беше единственият ми приятел и той се беше изнесъл към Украйна да търси сметка на приятелката си...
Това е драмата на чужденеца. Няма нито едно сърчице и мозък, в които да живееш... И не само това, но го и чустваш. Няма енергия за теб. Ти си сам и самотен...
По едно време се осъзнах, че съм гладен и отидох в една гръцка таверна наблизо. Само след 2 месеца на съседната маса си седяли няколко кюрдски активисти на ПКК, когато в заведението влизат турски асасини и ги избиват като кучета.
Сервираха ми разкошна гирос порция, най-страхотно изглеждащото ястие в моя живот до този момент, което не докоснах изобщо. Чоплих, чоплих и оставих...
Не знам как съм стигнал до тамошния студентски град. Сякаш мозъкът ми беше включил на някакъв сейф режим и ме беше отвел на единственото място, където имаше шанс да съм, поне отмалко, сред свои - при студентските общежития.
Като в транс се огледах и избрах в кой вход да вляза.
Качих се на 4-ия етаж, не ме питайте защо там - имам си тайни причини. Позвъних на една врата, никой не отвори, позвъних на друга - пак никой.
Седнах на стълбите и се заоглеждах къде да разпъна хавлията. това чувство - Берлинската самотност - ме споходи наново. В този момент някой ме докосна по рамото, вдигнах глава и видях най-прекрасните унгарски очи...
Лятото се оказа едно от най-вълнуващите в моя живот дотогава. работих много, пари не спестих, защото всяка вечер с Едит ги харчехме къде ли не и за какво ли не :-)
Но тази Берлинска самотност, тя беше причината за всичко...
Бях студент в Лайпцих и реших през лятото да работя в Берлин. Плащаха по-добре. Обикновенно отсядах при Адаша на чекпоинт Чарли, в българското посолство. Бащата на Адаша беше консул в Германия.
Адаша беше луд, така и не разбрах дали + или - луд. Затова и беше така самотен. Всички го отбягваха. Той ме харесваше. По онова време бях твърде двуличен и често създавах силно убеждение у хората, че ги харесвам, макар в действителност да не ми пукаше за тях. Някой ден ще плащам за тези прегрешения, ако вече не съм започнал. Но предпочитам, аз да плащам, а не децата ми, защото Господ прилага един доста мръснишки трик - за нашите грехове, наказва децата ни. Знае как ще ни заболи повече...
Та Адаша, беше получил един от своите мозъчни спазми и по време на телефонен разговор с украинската си приятелка беше решил, ама ей така както е в телефонната кабина, че тя нещо го барбаляка, беше изревнувал юнашки и беше отпрашил с влака към Лвив, за да и "...направя главата мека, адаш!", докладва той по-късно.
Слизам аз от колата на Дъртито, който ме метна от Лайпцих до Берлин. Имам ясен план - един приятен микс от уговорки и очаквания - как ще разчитам да нощувам при Адаша, как ще обиколим кръчмите за пореден път, ще си изкараме приятно, а на другия ден ще отида до фабриката дето имах назначение от университета за работа и нещата ще се наредят.
- Ами той е в Украйна. Така каза майката на Адаша, жената на консула ни в Германия. Аз преглътнах все едно имах стъклена вата в гърлото, метнах прощален поглед към декарите държавен апартамент зад гърба и, и си отстъпих назад, по стълбите надолу, през входната врата, та чак до улицата.
Там, в нощен Берлин, в близост до бившата Берлинска стена, на легендарния чекпоинт Чарли за първи път в моя живот ми стана някак си...самотно. Не много, но все пак самотно. Помотах се без ясна идея как ще пракарам нощта.
Прекарах я на една пейка. Като един дисциплиниран "стопаджия" си носих хавлията, с която се покрих, за да не ми е студено. Даже успях да я подгъна по такъв начин, че хем съм покрит, хем ми е подгъната под главата и ми служи за възглавница - перпетуум мобиле. Портмонето си го сложих в гащите, за да не ми го откраднат, а ръката си увих 3 пъти около дръжката на раницата. когато човек спи на улицата може всичко да му се случи...
Към 5 ме събуди едно куче, което се опитваше да ме близне по лицето. Скочих, протегнах се, мислейки си като един прилежен хипохондрик дали не съм се заразил с тения и се втурнах към метрото. Чакаше ме дълъг път.
От спирката на Александерплатц взех Ес-бана посока запад. За първи път пътувах 1 час и около мен все град. Берлин беше първото ми голямо ърбан изживяване. Един цял час от ЦЕНТЪРА до някой от по-крайните квартали. Но това не е всичко. След това взех автобус за още 40 минути докато стигна предградието Ораниенбург. Там беше заветната фирма, за която имах направление, един вид предварителна уговорка да се явя за сезонна работа.
Намерих фирмата. За стъклопакети една такава. Показах бележката и сърцето ми се сви. По начина, по който чичкото ме изгледа, разбрах, че всичко е било напразно. Понякога като не върви - истински не върви. Лоша конюнктура. Променена ситуация, вече нямали нужда от помощник. С натежали крака се качих на автобуса и се върнах до началната спирка на метрото. Беше ми тъпо, но в мен винаги е имало едно чувство - една убеденост - отчаянието никога не го е имало за повече от 5 минути.
Попсувах си наум, за да ми олекне и се метнах към центъра на Берлин. Там намерих Manpower - посредник между капиталисти и хора, които разполагат само с ей тия две ръце. За нула време ми уредиха работа. В друга фирма за стъклопакети. Казах, че имам опит. хаха. Чичото дето ме отряза зверски няколко часа преди това, незнайно защо, ми показа цялото производство. Сигурно, за да полира гузната си съвест. Но той ми свърши неоценима услуга, защото преди да ме наемат ме питаха гаднички въпроси, и аз направо ги разбих. Абе ученото си е учено, беше коментара от капиталистическия лагер.
Но имаше един проблем, първата плата щях да получа след 1 седмица. А бях останал само с 20 марки. Нито имах къде да нощувам, нито имах пари.
Седя аз на тротоара срещу разкошно осветената сграда на Пантеон Музеум. Срещу мен е почти ирационалната красота сътворена от човешка ръка. Аз съм много малък на фона на този огромен бароков комплекс. И отново се появи тази самотност. Беше ми наистина трудно да си я обясня... Моето начинание беше наистина супер банално: от един град отивам в друг град за да работя, да спечеля някоя и друга пара и да се прибера. За какво бяха тези тръшкания и терзания. Затова, че няма къде да спя??? баси и скучния тип, дето ще се депресира от тази подробност.
Извадих тетрадката си и започнах да си пиша...впечатленията от деня. И тогава осъзнах причината за самотността си. Нито един човек в този 3 милионен град не му пукаше за мен. По всяка вероятност и в цялата 90 милионна държава дереджето беше подобно. Лудият Адаш беше единственият ми приятел и той се беше изнесъл към Украйна да търси сметка на приятелката си...
Това е драмата на чужденеца. Няма нито едно сърчице и мозък, в които да живееш... И не само това, но го и чустваш. Няма енергия за теб. Ти си сам и самотен...
По едно време се осъзнах, че съм гладен и отидох в една гръцка таверна наблизо. Само след 2 месеца на съседната маса си седяли няколко кюрдски активисти на ПКК, когато в заведението влизат турски асасини и ги избиват като кучета.
Сервираха ми разкошна гирос порция, най-страхотно изглеждащото ястие в моя живот до този момент, което не докоснах изобщо. Чоплих, чоплих и оставих...
Не знам как съм стигнал до тамошния студентски град. Сякаш мозъкът ми беше включил на някакъв сейф режим и ме беше отвел на единственото място, където имаше шанс да съм, поне отмалко, сред свои - при студентските общежития.
Като в транс се огледах и избрах в кой вход да вляза.
Качих се на 4-ия етаж, не ме питайте защо там - имам си тайни причини. Позвъних на една врата, никой не отвори, позвъних на друга - пак никой.
Седнах на стълбите и се заоглеждах къде да разпъна хавлията. това чувство - Берлинската самотност - ме споходи наново. В този момент някой ме докосна по рамото, вдигнах глава и видях най-прекрасните унгарски очи...
Лятото се оказа едно от най-вълнуващите в моя живот дотогава. работих много, пари не спестих, защото всяка вечер с Едит ги харчехме къде ли не и за какво ли не :-)
Но тази Берлинска самотност, тя беше причината за всичко...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
